— Всъщност точно така беше… Става въпрос за Зара.
— Започна ли вече да създава проблеми на персонала? Строго й е наредено да не уволнява никого, докато не се върна.
— Не е това…
— Ванеса! Ето къде си била.
Кръвта се оттече от лицето ми, когато се обърнах и видях Рейна да стои зад мен с дълга бяла лятна рокля в ръце.
— Госпожо… госпожице Марчанд. Съжалявам, че изчезнах така внезапно. Изведнъж си спомних, че исках да взема една книга от Пейдж. Напоследък чета доста, нали е лятна ваканция все пак, а Пейдж ми беше казала, че има страхотна книга, която непременно трябва да прочета.
— И коя точно? — попита Рейна.
— „Пълна история на Уинтър Харбър“ — изпревари ме Пейдж. — На най-горната лавица, вдясно.
Отначало се парализирах при споменаването на заглавието, после се опитах незабелязано да хвърля през рамо изпълнен с благодарност поглед към Пейдж. Когато отново се обърнах към книжния шкаф, Рейна беше свила бялата рокля под мишница и ми подаваше книгата.
— Благодаря — казах, докато я поемах от нея.
— Предполагам, че Пейдж вече е споделила добрата новина.
— Не ми се сърди — каза Пейдж. — Така ми се искаше да кажа на някого, а Ванеса е страхотен приятел. На никого няма да ме издаде.
— Дано да е така. — Когато ме погледна, вече не се усмихваше. — Това е много важен момент за Пейдж и за цялото ни семейство. Много важен, много личен и интимен момент. Предполагам, можеш да разбереш една майка, която иска да закриля дъщеря си. Твоята майка би направила същото за дъщерите си, нали така?
— Разбира се. — Лицето ми пламна, когато сведох очи надолу.
— След време хората така или иначе ще го научат — добави Пейдж, — но засега не искаме да се знае. На такава новина й трябват само три минути, за да стигне от единия до другия край на Уинтър Харбър. Освен това Джонатан още не знае, а пък и аз не съм сигурна как точно да му го кажа.
— Пейдж, скъпа, нали вече говорихме за това.
Отместих поглед от Пейдж към Рейна. Суровият неодобрителен тон в гласа й беше отстъпил място на едно любящо, почти майчинско отношение.
— Не е нужно Джонатан да знае каквото и да било. — Рейна прекоси стаята и седна на дивана до нея. — Вие двамата имате толкова прекрасна връзка. Защо нещо подобно трябва да застава на пътя ви?
— Нещо такова не би могло да застане на пътя ни — настоя Пейдж и се дръпна, когато Рейна се опита да хване ръката й.
— А какво ще стане, когато след няколко месеца той отиде да учи в колеж? — попита Рейна. — И така ще е през следващите четири години. Едва ли би се отказал от всичко това, за да остане в Уинтър Харбър и да се прави на млад татко.
— Няма да му се наложи да се отказва от всичко — каза Пейдж и гласът й потрепери. — Може да учи вечерно някъде. Пък и той едва ли ще приеме нещата по този начин. Вярвам, че и според него онова, от което би се отказал, не може да се сравнява с това, което ще спечели.
— А дали и родителите му ще са съгласни с това? Добре знаеш, че неговото семейство не е като нашето.
Пейдж изгледа втренчено майка си, после придърпа одеялото до брадичката си и се обърна към отворения прозорец зад дивана.
— Нямаш основание да твърдиш, че щом татко ни е изоставил, Джонатан ще направи същото.
— Ще се почувстваш много по-добре след една хубава баня — продължи Рейна, сякаш не беше чула острата забележка на Пейдж. После погледна към мен. — Разчитам, че и сама ще можеш да стигнеш до външната врата.
Кимнах.
— Благодаря, Ванеса — обади се Пейдж със слаба усмивка. — Ще ти се обадя по-късно.
Сърцето ми заблъска в ушите, когато излязох в коридора и тихо затворих вратата след себе си.
„Ванеса…“
Забързах по коридора, без да обръщам внимание на гласа на Джъстин над себе си. Не му беше сега времето. Бях рискувала. Бях се опитала да разбера от Пейдж нещо повече за Зара. Не се получи и сега беше моментът да премина към план Б, какъвто и да е той.
— Ванеса?
Препънах се и полетях напред. Сигурно не трябваше да се стряскам повече от гласа на жив човек, който ме вика по име, отколкото от зова на мъртвата си сестра, която постоянно чувах, но Бети не беше като всички останали хора.
„Моля те, Неса… Тя може да помогне…“
Усещах гърдите си като стегнати в менгеме, когато стигнах стълбището. Чудех се какво ли може да ми каже Бети, което да не повлече след себе си още въпроси… Но дали пък тези въпроси не водеха до разплитане на загадката?