— Добро утро, Ванеса — поздрави тя, когато се озовах в нейната стая, а вратата зад гърба ми беше плътно затворена.
Ръцете й почиваха неподвижно в скута върху недовършения гоблен и по всичко личеше, че очаква да кажа нещо. Аз от своя страна очаквах Джъстин да проговори. Ако от мен се очакваше да помогна на Бети да ми помогне, тогава не знаех откъде да започна.
— Значи обичаш да четеш? — попита тя най-накрая.
— Моля?
— Пейдж ти даде книга.
— О! — Погледнах надолу към ръцете си, които още стискаха „Пълна история на Уинтър Харбър“. — Точно така.
— Пейдж е добро момиче. — Бети го каза така, сякаш аз се съмнявах в това. — Тя е още много млада. Тепърва има да прави грешки като сестра си и майка си. Но тя не иска да навреди никому.
Направих усилие да продължа да дишам равномерно.
— Тя не знае за теб.
Стиснах здраво пръсти, когато книгата започна да ми се изплъзва.
— Тя не знае за Джъстин.
Вгледах се в очите й. Невиждащият й поглед беше насочен някъде над главата ми и бягаше непрекъснато в различни посоки.
— Тя не знае и за майка ти.
— За майка ми ли? — прошепнах.
Бети бавно сведе очи, докато не се изравниха с моите. Иззад облаците в погледа й прозираше мъждива светлина.
— Но ти, разбира се, също не знаеш, нали?
Дъхът ми секна. Не бях способна дори да помръдна от мястото си.
— Навремето майка ти и майката на Пейдж бяха много близки.
Отстъпих назад. Бедрото ми се удари в малка масичка и повали каната със студен чай на пода.
Бети помълча, преди отново да се заеме с гоблена си.
— В банята има кърпи.
Оставих книгата на един стол и се втурнах към вратата зад гърба й, благодарна за тази пауза. Дръпнах една от кърпите на лавицата над тоалетната чиния и пуснах водата в чешмата. Докато мокрех и изстисквах кърпата над мивката, миризмата на морска сол толкова се засили, че ми се догади. Когато кърпата се намокри, погледнах отново към мивката и забелязах, че водата в нея не е бистра.
Беше светлозелена и мътна като океанската.
— Това е много хубава книга — каза Бети, когато се върнах в стаята. Сега тя промушваше иглата нагоре и надолу през платното на гоблена и, както изглежда, се канеше да продължи да говори за Пейдж, за мен и за нашите майки. — Писал я е един мой стар приятел. Четох я веднъж преди много време.
Нетърпелива да се махна час по-скоро от тук, аз паднах на колене и започнах да попивам килима с кърпата.
— За коя книга става дума? — попитах, стараейки се гласът ми да звучи както обикновено.
— Същата, която взе от Пейдж — „Пълна история на Уинтър Харбър“.
— Бети… — Спрях да попивам и погледнах през рамо. Книгата продължаваше да лежи на стола, недокосната. Обърнах се към нея. — Можеш ли да виждаш?
— Не виждам нищо от седем хиляди и тридесет и три дни.
— Тогава откъде знаеш коя книга ми е дала Пейдж? И че изобщо нося книга със себе си?
Тя отново остави гоблена в скута си и насочи поглед в отсрещния ъгъл.
— Страница четиридесет и седма.
Погледнах я, после се изправих и взех книгата от стола. Беше стара и по всичко личеше, че е препрочитана неведнъж. Кафявата й подвързия беше протрита и оръфана и от двете страни, а хартията на страниците жълтееше. Някои дори се бяха откъснали и се изплъзнаха, докато я разгръщах. Страниците от трийсет и трета до трийсет и осма се разлетяха по пода, а заедно с тях и бележка, писана на ръка.
„На моята красива Бетина. Майското сияние на Уинтър Харбър винаги поглъща мрака.“
— Там ли е?
Откъснах очи от бележката и отгърнах на четирийсет и седма страница, където имаше една-единствена лилия, съвършено съхранена между страниците.
— Усещаш ли уханието й?
Мъртвото цвете отдавна беше загубило аромата си, но въпреки това вдигнах книгата и приближих нос към страниците. От тях лъхаше на застояло, също като в библиотеката на Уинтър Харбър.
— Не — отговорих.
— Хубаво. — Тя ме погледна, а очите й бяха по-бистри отвсякога. — Само че аз го усещам.
Глава 17
— Оливър Савидж ли? — попита Кейлъб, когато десет минути по-късно вече пътувахме към града. — Тоя заядлив старец да е любовта на живота на Бети Марчанд?