— Тя не знае за теб.
Стиснах здраво пръсти, когато книгата започна да ми се изплъзва.
— Тя не знае за Джъстин.
Вгледах се в очите й. Невиждащият й поглед беше насочен някъде над главата ми и бягаше непрекъснато в различни посоки.
— Тя не знае и за майка ти.
— За майка ми ли? — прошепнах.
Бети бавно сведе очи, докато не се изравниха с моите. Иззад облаците в погледа й прозираше мъждива светлина.
— Но ти, разбира се, също не знаеш, нали?
Дъхът ми секна. Не бях способна дори да помръдна от мястото си.
— Навремето майка ти и майката на Пейдж бяха много близки.
Отстъпих назад. Бедрото ми се удари в малка масичка и повали каната със студен чай на пода.
Бети помълча, преди отново да се заеме с гоблена си.
— В банята има кърпи.
Оставих книгата на един стол и се втурнах към вратата зад гърба й, благодарна за тази пауза. Дръпнах една от кърпите на лавицата над тоалетната чиния и пуснах водата в чешмата. Докато мокрех и изстисквах кърпата над мивката, миризмата на морска сол толкова се засили, че ми се догади. Когато кърпата се намокри, погледнах отново към мивката и забелязах, че водата в нея не е бистра.
Беше светлозелена и мътна като океанската.
— Това е много хубава книга — каза Бети, когато се върнах в стаята. Сега тя промушваше иглата нагоре и надолу през платното на гоблена и, както изглежда, се канеше да продължи да говори за Пейдж, за мен и за нашите майки. — Писал я е един мой стар приятел. Четох я веднъж преди много време.
Нетърпелива да се махна час по-скоро от тук, аз паднах на колене и започнах да попивам килима с кърпата.
— За коя книга става дума? — попитах, стараейки се гласът ми да звучи както обикновено.
— Същата, която взе от Пейдж — „Пълна история на Уинтър Харбър“.
— Бети… — Спрях да попивам и погледнах през рамо. Книгата продължаваше да лежи на стола, недокосната. Обърнах се към нея. — Можеш ли да виждаш?
— Не виждам нищо от седем хиляди и тридесет и три дни.
— Тогава откъде знаеш коя книга ми е дала Пейдж? И че изобщо нося книга със себе си?
Тя отново остави гоблена в скута си и насочи поглед в отсрещния ъгъл.
— Страница четиридесет и седма.
Погледнах я, после се изправих и взех книгата от стола. Беше стара и по всичко личеше, че е препрочитана неведнъж. Кафявата й подвързия беше протрита и оръфана и от двете страни, а хартията на страниците жълтееше. Някои дори се бяха откъснали и се изплъзнаха, докато я разгръщах. Страниците от трийсет и трета до трийсет и осма се разлетяха по пода, а заедно с тях и бележка, писана на ръка.
„На моята красива Бетина. Майското сияние на Уинтър Харбър винаги поглъща мрака.“
— Там ли е?
Откъснах очи от бележката и отгърнах на четирийсет и седма страница, където имаше една-единствена лилия, съвършено съхранена между страниците.
— Усещаш ли уханието й?
Мъртвото цвете отдавна беше загубило аромата си, но въпреки това вдигнах книгата и приближих нос към страниците. От тях лъхаше на застояло, също като в библиотеката на Уинтър Харбър.
— Не — отговорих.
— Хубаво. — Тя ме погледна, а очите й бяха по-бистри отвсякога. — Само че аз го усещам.
Глава 17
— Оливър Савидж ли? — попита Кейлъб, когато десет минути по-късно вече пътувахме към града. — Тоя заядлив старец да е любовта на живота на Бети Марчанд?
— Мислех, че Бети е болна — каза Саймън. — И твърде немощна, за да говори.
— Рейна иска всички да мислят така, за да не задават много въпроси — отговорих. — Бети наистина не е много здрава, но се чувства достатъчно добре, за да си говори с мен всеки път, когато се видим.
— Колко пъти си се срещала с нея? — попита Кейлъб.
Не му отговорих. Все още ми се виеше свят, а и стомахът ми се беше свил на юмрук от всичко, което научих току-що, затова цялата ми енергия беше съсредоточена в това да остана с ясно съзнание. Когато стигнахме паркинга на библиотеката, грабнах книгите, които Оливър искаше да заеме и които досега не ми се беше отдал случай да разлистя, и отворих вратата, още преди Саймън да е намерил място за колата.
— Не се засягай, но имаме ли наистина време за това сега? — обади се Кейлъб.
Обърнах се и го погледнах през процепа между облегалките на предните седалки.