— Нали и тримата приехме, че Зара е свързана със смъртта на Джъстин по някакъв начин?
Лицето му пламна.
— Да.
— И че много хора са умрели досега, а има опасност още много други да си отидат, ако не направим нещо, за да предотвратим това?
Той нищо не каза.
— Трябва да открием колкото се може повече подробности за фамилията Марчанд, без те да разберат, че се интересуваме. Ако Оливър е любовта на живота на Бети, той трябва да я познава по-добре от всеки.
Чистачките бягаха по предното стъкло. Едва различавах бързия им ритъм сред тропота на пороя по покрива. Докато пътувахме към града, небето притъмня, облаците станаха по-плътни и беше въпрос на минути, преди да просветнат първите светкавици.
— Тя е права, Кейлъб — обади се Саймън. — Ако изобщо ще се заемаме с това, трябва да го направим сега.
Бях готова да тръгна сама, но Кейлъб най-после се изправи на седалката и разтърка очи.
— Да вървим — каза той.
Водните струи ни шибаха яростно, докато тичахме към входа на библиотеката. Когато след десетина секунди влетяхме във фоайето, изглеждахме така, сякаш току-що сме скочили с дрехите във водата.
Открихме Оливър в читалнята. Седеше в един фотьойл край камината, заобиколен от разтворени книги. Книгите бяха пръснати навсякъде — на близката маса, по перваза на прозореца зад него, върху полицата над камината, по пода, подпрени на саксиите с цветя. Но Оливър не четеше.
Гледаше право към мен.
— Оливър — повика го Саймън, когато той нито проговори, нито отмести поглед. — Не съм сигурен дали ни помниш, но аз съм Саймън Кармайкъл, а това е брат ми Кейлъб. Семейството ни живее на езерото Кантака.
Дъждът заплющя още по-силно над главите ни. Една цепеница се търколи в камината и пръсна искри през кованата решетка.
— Съмнявам се, че те чува. — Кейлъб не си направи труд да снижи глас и посочи с брадичка към масата, край която стоеше стола на Оливър. Най-отгоре, върху книгите, се виждаше малката кафява слушалка на слуховия апарат.
— Знам кои сте — каза Оливър с дрезгав, но равен глас. — И ви чувам. Чух ви още от паркинга.
Усетих как тялото на Саймън до мен се напрегна.
— Ванеса Сандс — продължи Оливър, — мисля, че в теб има нещо мое.
Примигнах недоумяващо, но после осъзнах, че продължавам да притискам към гърдите си копието на Пейдж от „Пълна история на Уинтър Харбър“. Посегнах да му подам книгата… но спрях по средата на движението, когато погледът му спря върху брезентовия сак, преметнат през рамото ми.
— Тази сутрин, съгласно правилника на библиотеката, върнах книгите, които бях заел, така че сега мога да взема другите. Мери обаче ме уведоми, че някой ме е изпреварил. — Очите му се върнаха на моите. — По някаква необяснима причина сред хилядите томове в библиотеката младата Ванеса Сандс предпочела точно тези пет книги, които исках и аз. Какъв е залогът, за да ги получа обратно?
— Минимален. — Свалих сака от рамото си и го оставих на пода край останалите книги. — Залогът е минимален.
Той сведе очи към сака, изненадан, че се предавам толкова лесно.
— Оливър… нуждаем се от твоята помощ.
Погледът му беше омекнал, когато отново вдигна очи към мен. Предположих, че трябва да е минало много време, откакто някой за последно е молил сприхавия Оливър Савидж за нещо.
— В Уинтър Харбър стават ужасни неща. Ти единствен разполагащ с информация, която никой друг не знае. — Подадох му книгата, която беше написал. Той се облегна на стола и вдигна към устата си трепереща длан. След миг протегна ръка и взе книгата. — Още е там. Страница четиридесет и седма.
Той извади лилията и я загледа с обожание, сякаш след толкова много време тя все още беше жива и ухаеща.
— Откъде взе това? — попита, бавно въртейки тънкото стебло между палеца и показалеца си.
— Пейдж ми я зае.
— Оливър — прекъсна ни Саймън, — ако имаш да ни кажеш нещо за Бети и фамилията Марчанд, което ще ни помогне да спрем тази поредица от ужасни събития, ще сме ти много благодарни.
Оливър върна хербаризираната лилия на мястото й и отгърна книгата към края. След миг зачете на глас.
— „Водите на Уинтър Харбър изобилстват от живот и през годините безбройните заведения по крайбрежието са се опитвали да превърнат това природно изобилие във финансова печалба. Никое от тях обаче не успя да постигне успеха на Бетина Марчанд, преселник от Канада, която през 1965 г. отвори спечелилия си мигновена популярност ресторант «Рибената чорба на Бети». Едва двайсет и четири годишна, едновременно готвач и предприемач, госпожица Марчанд признава, че няма достатъчно опит за подобна авантюра. Но благодарение на упорития си труд и дълбокото познаване и респект към водния свят е успяла да създаде и поддържа това заведение, което вече се е превърнало в запазена марка на Уинтър Харбър.“