Той извади лилията и я загледа с обожание, сякаш след толкова много време тя все още беше жива и ухаеща.
— Откъде взе това? — попита, бавно въртейки тънкото стебло между палеца и показалеца си.
— Пейдж ми я зае.
— Оливър — прекъсна ни Саймън, — ако имаш да ни кажеш нещо за Бети и фамилията Марчанд, което ще ни помогне да спрем тази поредица от ужасни събития, ще сме ти много благодарни.
Оливър върна хербаризираната лилия на мястото й и отгърна книгата към края. След миг зачете на глас.
— „Водите на Уинтър Харбър изобилстват от живот и през годините безбройните заведения по крайбрежието са се опитвали да превърнат това природно изобилие във финансова печалба. Никое от тях обаче не успя да постигне успеха на Бетина Марчанд, преселник от Канада, която през 1965 г. отвори спечелилия си мигновена популярност ресторант «Рибената чорба на Бети». Едва двайсет и четири годишна, едновременно готвач и предприемач, госпожица Марчанд признава, че няма достатъчно опит за подобна авантюра. Но благодарение на упорития си труд и дълбокото познаване и респект към водния свят е успяла да създаде и поддържа това заведение, което вече се е превърнало в запазена марка на Уинтър Харбър.“
— Само толкова? — попита Кейлъб. — Не искам да ви обидя, но не ни казахте нищо повече от това, което бихме могли и сами да прочетем в коя да е туристическа брошура на Уинтър Харбър.
— Именно — отговори Оливър и потупа книгата. — Написаното тук е само онова, което Бети пожела да сподели. Ресторантът вече си беше спечелил име на местна легенда, когато започнах да работя върху историята, затова по мое мнение трябваше да му отделя специална глава. А ето какво се получи — един-единствен абзац. Тя ми разреши да напиша само толкова.
— Защо? — обади се Саймън. — Да не би да се е притеснявала от неочаквания си успех?
— О, тя наистина се притесняваше, но нейният успех няма нищо общо с това.
Рязко извърнах глава, когато първата мълния удари някъде наблизо и лампите в помещението примигнаха. Щом всичко се поуспокои, приковах очи в Оливър.
— Прекалено много уважавам Бети, затова не споделих с никого онова, което ще ви кажа сега. Реших да го разкрия пред вас само защото съм наясно, че вече знаете достатъчно. — Той погледна най-напред Саймън, после Кейлъб. — Независимо дали си давате сметка за това, или не, всички вие знаете онова, което Бети пази в тайна.
Двамата със Саймън седнахме на дивана срещу фотьойла на Оливър. Зад нас Кейлъб се облегна на един от шкафовете с книги и кръстоса ръце на гърдите си, готов да слуша.
Когато Оливър заговори, гласът му беше по-ведър.
— Когато за първи път срещнах Бетина Марчанд, тя правеше онова, което обичаше най-много от всичко — плуваше. Плуваше по гръб, облечена в пурпурен бански костюм, и се усмихваше така, сякаш чуваше някой скъп на сърцето й човек да й нашепва колко е прекрасна в този момент. От пръв поглед си личеше, че плуването за нея не е просто упражнение или спорт, а нещо, което й доставяше истинско удоволствие. Това стана през 1965 г. Тогава тя беше на двадесет и четири, още нова в града и беше доста ухажвана от местните момчета. Аз бях на двадесет и шест, роден и отраснал в Уинтър Харбър, и също запленен от нея. По онова време тя живееше вече от няколко месеца тук, но още не се бяхме запознали официално. Ако беше продължила по пътя си, така и нямаше да имаме шанс да се срещнем. — Той се усмихна. — Не съм я преследвал нарочно, нито тайно съм я наблюдавал, просто бях отишъл на същото място, за да поплувам. Когато я видях, първо понечих да си тръгна, за да не я безпокоя… но се оказа, че съм безсилен да го направя. Защото беше твърде красива.
— Ядоса ли се, когато ви видя? — попита Кейлъб.
— Преди да се ядоса, първо трябваше да си даде сметка, че й се любувам. Но тя изобщо не го разбра. Тя нито предизвикваше по някакъв начин възхищението на околните, нито го търсеше на всяка цена.
— Но така или иначе все пак е разбрала, че й се възхищавате, нали? — попитах.
— Единственият начин да не го разбере, беше да напусне града. За щастие беше твърде отдадена на ресторанта и това я задържаше тук, иначе би могла да отиде където си поиска. А ако човек пожелаеше да я види, просто трябваше да отиде в ресторанта. Започнах да го посещавам всеки ден през обедната почивка, надявайки се да ми се отвори случай да поговоря с нея. Когато нямаше много хора, тя сядаше на моята маса. За жалост през повечето време говорех само аз — колкото пъти понечвах да я попитам за нещо различно от ресторанта, тя винаги сменяше темата. Затова пък обичаше да слуша различни истории за Уинтър Харбър — наричаше го дома, който винаги е искала да има — и аз й разказвах всичко, което знам, защото това я правеше щастлива. Когато изчерпах историите, които знаех, започнах да се ровя за още.