— Затова ли никъде в книгите си не споменавате за загадъчните смъртни случаи? — попитах и му подадох неговата бележка, в която се казваше, че сиянието на Уинтър Харбър поглъща мрака. — Защото искахте да останат само историите, които я правят щастлива?
Оливър погледна бележката, после постави длан върху корицата на книгата, без да отговори.
— След няколко месеца тя най-после се съгласи да излезе на истинска среща с мен. Вече беше зима и езерата наоколо бяха замръзнали. Отидохме да се пързаляме на езерото Кантака, после й приготвих вечеря. — Той замълча. — В тази нощ тя ми разказа за себе си и за своя живот неща, които по думите й не беше споделяла с никой друг дотогава…
— Какви например? — попитах, а сърцето ми биеше лудо, докато неговата усмивка гаснеше.
— Каза ми, че е отгледана от майка си и лелите си в „необичайна“ среда. И че напуснала дома си, без да им каже нито защо, нито къде заминава, защото не одобрявала начина, по който живеят, и не искала те да я открият и да я върнат обратно. — Той погледна към огъня, сякаш събираше сили за онова, което предстои да каже. — Тя със сълзи на очи ми сподели, че плува толкова дълго време не просто защото това й харесва, а защото й е необходимо. Защото има физическа необходимост да се потапя в солена вода по няколко пъти на ден.
Погледнах Саймън, без да обръщам глава към него. Той внимателно наблюдаваше Оливър.
— Тя каза, че ако не го прави… не би могла да диша.
— Защо? — попиша Саймън след кратка пауза.
— Не ми обясни. Но щом ми призна всичко това, изведнъж започна да се държи по съвсем друг начин — хладно, сдържано, даже някак отбранително. Твърдеше, че е притеснена, но аз знаех, че е нещо повече от това. Тя се боеше.
Мълниите падаха все по-близо. От ударите им подът вибрираше и караше дивана под мен да се тресе.
— Продължих да се срещам с нея всеки ден и да й разказвам истории за Уинтър Харбър, ако не за друго, то поне малко да отклоня вниманието й от нейните страхове. Доверието й към мен растеше и тя сякаш постепенно забрави колко ужасена се бе почувствала, когато ми разкри толкова съкровени подробности за живота си. Две години по-късно, когато всичко привидно се беше уталожило, аз я помолих да ми стане жена.
Сърцето ми се сви заради него, когато го видях да свежда поглед.
— Тя ми отговори, че никога не бихме могли да бъдем заедно по този начин… че твърде много ме обича, за да ме изложи на риск. — Книгата се огъна, когато я стисна с двете си ръце. — В желанието си да я убедя, че всичко с нас ще бъде наред, аз написах тази книга за нея. Исках да знае, че винаги ще съм наблизо, за да й говоря и да я откъсвам от страховете й, стига тя да поиска това от мен. Но тя така и не промени решението си.
Стиснах очи, когато почувствах ръката на Саймън да се притиска към гърба ми.
— Но не това беше най-лошото. — Гласът му съвсем притихна. — Това, че според нея не можехме да живеем заедно, не означаваше, че не го иска. Дълги години след този разговор, една вечер в края на август, когато тя толкова силно ми липсваше, че не можех място да си намеря, отидох в ресторанта да я видя. Нея я нямаше и тогава аз — по силата на някакво предчувствие — тръгнах към мястото на първата ни среща. Тя пак плуваше и когато забеляза, че я наблюдавам, излезе от водата и тръгна към мен, без да каже нито дума.
Лампите примигнаха и окончателно угаснаха. Съвсем навреме, защото лицето ми беше пламнало цялото, докато слушах Оливър да разказва за любовните им срещи на скалите, представяйки си устните на Саймън върху моите.
— Девет месеца по-късно тя роди Рейна.
Ококорих очи. Знаех, че Рейна е дъщеря на Бети и че трябва да има и баща… но ми беше трудно да си представя, че тази особена жена е плод на една истинска страстна и забранена любов.
— След нощта на скалите тя съвсем престана да ми говори — тъжно продължи Оливър. — Продължих да ходя в ресторанта. Убеждавах я, че искам да дам на нашата дъщеря също толкова светлина и щастие, колкото нейната майка беше дала на мен. Но тя не ме слушаше. Сякаш изобщо не ме чуваше.
— И така приключи всичко? — попита Кейлъб. — Не ви ли даде втори шанс?