— Боя се, че не. Писах й, обаждах се по телефона, пращах цветя. Ходех в ресторанта, само и само да бъда близо до нея. Поднасях й подаръци при всеки по-специален случай — на рождени дни, на празници и всеки път, когато ми липсваше толкова много, че изпитвах физическа нужда да направя нещо. Същото беше и с Рейна, докато в един момент всички картички и подаръци не започнаха да се връщат обратно при мен. — Той замълча. — Чак години по-късно, след злополуката с Бети, се опитах да я посетя в дома й… но Рейна не ме пусна да вляза. Каза, че преживяването би било твърде разстройващо. Въпреки това и до днес продължавам да ходя в ресторанта, за да я усещам колкото се може по-близо до себе си.
— Оливър — казах, — къде точно е мястото, където сте се срещнали за първи път?
Той се намръщи, после посегна към раницата в краката си. Измъкна оттам голям скицник и ми го подаде.
— Не съм кой знае какъв художник, но драскането ми действа доста терапевтично.
Поех скицника и го подадох на Саймън да го отвори. Вече знаех какво иска да ми покаже Оливър.
— Водата под Скалите на Хиона винаги е била добро място за плуване — продължи Оливър. — Харесвам това място, защото е уединено. Бети го обича, защото е най-дълбокото място в района. Казва, че когато скочи от скалите във водата, може да плува минути право надолу, без да достигне дъното.
Още една цепеница се разсипа на въглени в огнището, точно когато се задавих от изненада. За щастие, изглежда, никой не забеляза учудването ми.
— Тя е можела да плува под водата минути наред, така ли? — обади се Кейлъб. — Как е възможно това?
— Предполагах, че е или умение, придобито благодарение на дългогодишната й практика, или още една от онези привидно невъзможни способности, с които беше благословена. Когато тя престана изобщо да говори с мен след нощта ни на скалите, започнах да събирам информация. Направих списък с оскъдните лични данни, които беше споделила с мен — включително и това, че издържа минути под вода без кислород. Исках да й помогна. Исках да разбера кое е онова, от което толкова се страхува, за да мога да я спася по някакъв начин от него. Мислех си, че ако й помогна поне да не се страхува толкова, вероятно няма да има пречка да се съберем. — Той се пресегна и вдигна в скута си брезентовия сак с книги. — Не успях да го направя за Бети… но може би заедно ще успеем да го направим за Уинтър Харбър.
Четях заглавията на книгите, докато той ги подреждаше една по една на пода до краката си. „Гръцка митология“? „Забравени моряшки истории“? „Морски сирени“?
Когато видях Оливър в библиотеката предния път, той каза, че историята се повтаря и единственият начин да се проумее и спре онова, което се случва в градчето, е да си припомним какво е ставало в миналото. Затова очаквах да видя книги по криминология, книги за смърт, убийства и разрушения — документални и исторически хроники, които проследяват страховити събития, случили се през годините. Нещо като страницата с некролозите на ухилените жертви в „Уинтър Харбър Херълд“, но в много по-едър и ужасяващ мащаб.
— „Les chanteuses de la mer“? — прочетох гласно, когато той извади и последната книга. Имаше избеляла червена корица с нарисувана върху нея жена, която излиза от водата и се устремява към небето.
— „Певиците на морето“ — преведе Кейлъб мрачно. — Френският беше единственият предмет в училище, който харесвах — добави той, когато двамата със Саймън го погледнахме изненадано.
Обърнах се към Саймън — този стожер на научната теория.
— Вярваш ли го? Наистина ли мислиш, че Бети е някаква зла морска сирена, която пее? Остава да разберем дали има рибешка опашка вместо крака и дали носи сутиен от кокосови черупки. — Опитах се да се пошегувам, защото на него изобщо не му беше до смях. Нито пък се опита да омаловажи и отхвърли на мига тази идея.
Отново насочих вниманието си към книгата, която Оливър разгръщаше. Очите ми пробягаха по текста на френски и се спряха на илюстрациите. Единствената светлина в стаята идваше от трепкащите пламъци на камината и ми беше трудно да различа нещо от пръв поглед… но когато наблизо удари нова светкавица, рисунката изпъкна толкова ясно, сякаш беше на киноекран.
Един мъж лежеше на скалист бряг. Тялото му почиваше безжизнено, а крайниците му бяха прострени на брега като изхвърлени от вълните водорасли. От килнатата под неестествен ъгъл глава можеше да се предположи, че смъртта му е била мъчителна и болезнена. Приличаше на рибар, когото буря е изтръгнала от лодката и дълго е подмятала по вълните, преди да го изхвърли на брега.