Продължавах да се взирам през прозореца, недоумявайки как е възможно тези думи да излязат от устата на Саймън. Какво стана с неговия научен скептицизъм? Къде отиде автоматичното отхвърляне на всичко, което е извън човешките възможности. Защо сега не настоява да получи необорими доказателства?
— Трябва да кажем на Джонатан. Трябва да го предупредим за Пейдж, преди нещо да се е случило с него. — В гласа на Кейлъб имаше някакво примирение.
Тръснах глава.
— Познавам Пейдж. Дори ако чисто хипотетично допуснем, че е възможно в някоя паралелна вселена Бети да е наследник на сирените убийци, в Пейдж не тече тяхната кръв. Но дори да е така, тя не го знае. Тя е твърде мила, прекалено добра за това. Виждала съм ги двамата с Джонатан — тя е луда по него. И никога не би го наранила.
Саймън се обърна към мен.
— Можеш ли да кажеш същото и за Зара? Ами Рейна?
Лицето ми пламна. Той не се шегуваше.
— Какво да му кажа? — обади се Кейлъб. — Как можеш да обясниш на някого… това?
Саймън се извърна към него.
— Никак. Затова нищо няма да му казваш. Не искаме да го подплашим, нито да му даваме повод да разпитва Пейдж за каквото и да било. Не знаем какво е казала тя на Рейна. Последното нещо, от което имаме нужда сега, е те да се усъмнят в нас.
— Искаш ли да отида и да проверя как е той? Да се уверя, че още е на крака и не се усмихва?
— Точно това искам. И гледай да разбереш нещо за Пейдж и връзката им. Работили сте заедно, нали? Тогава това няма да му се види странно.
Кейлъб издаде нещо средно между смях и въздишка.
— Прав си. Изобщо няма да му се види странно.
Той се забави още минута и аз си помислих, че отново преценява какви са шансовете онова, което те двамата мислеха, да излезе истина, но после отвори вратата и изскочи от колата. Наблюдавах го как прехвърля в ръцете си айпода и слушалките, докато препуска под дъжда.
— Ти си права.
Погледнах надолу към ръката на Саймън, която лежеше върху моята.
— Всичко това звучи абсолютно откачено — продължи той. — От първата до последната дума. При нормални обстоятелства щях да благодаря на Оливър за отделеното време и да забравя всичко, което ни каза. Но сега обстоятелствата не са нормални. — Той се наведе към мен. — Помисли сама. Остави настрана какво ни каза Оливър, спомни си ти какво си видяла досега. Всичко онова, за което ми разказа.
— Доста странни неща видях — признах си. — Но не им хващам вяра. Не мога. Легендата за сирените се е родила в стари времена, когато хората не са могли да предвидят или да си обяснят много неща. Като времето например — те не са знаели, че Луната, Слънцето и океаните са взаимосвързани и са причината за природните катаклизми, при които са измирали мнозина. Сирените са измислени, за да могат хората да си обяснят неща, за които не са могли да намерят друго обяснение. — Стиснах пръстите му в своите. — Но ти по-добре от мен разбираш това. Ти знаеш причините за климатичните промени. И можеш да обясниш защо се случва всичко.
— Ти беше до мен, когато през последните няколко седмици търсех обяснение за онова, което се случва около нас. Но то излиза извън рамките на всички природни закони. И не се поддава на научно обяснение.
— Ами Джъстин? — попитах. — Тя беше момиче. И не се усмихваше, когато я намериха.
— Според мен се е оказала на пътя им. Мисля, че по някаква причина Зара е взела на мушка Кейлъб и когато той не се е поддал, както е очаквала, тя е решила да премахне пречката.
Наблюдавах го, докато говореше, и чувството за безсилие постепенно отстъпваше място на безпокойството. Като страхливка по рождение и твърдо вярваща във всички тъмни сили, които изпълзяват с падането на нощта, на мен повече ми подхождаше да приемам лишени от логика и рационалност теории. Но Саймън беше Господин Наука. Той беше ходещата прогноза за времето. Как тогава точно аз се оказах скептикът в групата?
— Ти знаеш нещо повече от това, което казваш. — Не бях сигурна дали е така, докато не го изрекох на глас. Наклоних глава към него, за да го накарам да ме погледне в очите. — Така ли е наистина? Знаеш нещо, което аз не знам. И то обяснява всичко.
Той избегна погледа ми.