— Саймън. — Стиснах още по-здраво пръстите му, когато се опита да се освободи. — Кажи ми. Мога да го понеса, дори да не ти се вярва. — Продължавах да го гледам упорито, докато той се взираше напред в дъжда.
— Случи се онзи ден.
— Онзи ден… в Спрингфийлд?
Той кимна.
— В гората. Когато ги видяхме на скалите.
Сведох очи. Не бях сигурна дали говори за същия момент, но си спомнях съвсем ясно едно нещо — как гледаше Зара, сякаш дотогава не беше подозирал колко е красива. В този миг той беше забравил, че съм до него.
— Отначало мислех само за Кейлъб. Притеснявах се, че няма да го открием, и се тревожех за състоянието, в което може да го намерим. — Той замълча. — После, когато видях якето му да виси от клона като някакво кодирано послание, всички тревоги и мисли като че експлодираха в главата ми. Бях побеснял. Тичах към тях и си мислех какво ще й кажа, какво ще направя с нея. Като стигнахме горичката, бях готов да я сравня със земята и се втурнах право към Зара.
Чаках да продължи.
— И какво стана тогава?
— Не зная. Тялото ми беше готово да действа, но главата…
— Спокойно, Саймън, всичко е наред сега — казах. — Та, какво е станало с главата ти?
— Ванеса, моля те да ме разбереш. Тогава не бях способен да се контролирам, не знаех какво става с мен… Имах само смътна представа какво се случва. — Дишането му стана плитко и трескаво. — Когато ги видяхме там, на скалите, аз вече не исках да нараня нея… Исках да нараня него.
Дъхът ми секна.
— Чувствата ти са били объркани. Всичко ти се е стоварило наведнъж в този момент, бил си съкрушен.
— Повярвай ми, не беше така.
Каза го толкова сериозно, толкова откровено, че нямах друг избор, освен да повярвам, че той вярва на онова, което ми казва.
— Но защо? — попитах. — Защо си искал да нараниш Кейлъб?
Той вдигна глава и лицето му се сгърчи, сякаш предварително се каеше за онова, което предстои да каже.
— Защото ревнувах.
Отдръпнах се назад.
— Когато я видях, всичко друго мина на заден план. Гората, издирването, всичко случило се през последните няколко седмици.
— И аз включително — подхвърлих, гледайки през прозореца.
— Виждах единствено нея — продължи той с треперещ глас. — Тя се опита, Ванеса. Опита се да ме накара да откликна на нейния зов. А те притежават огромна сила. То не е просто звук или песен — не прилича на нищо, за което се говори в легендите.
Обърнах се да го погледна, а сърцето думкаше в ушите ми.
— И какво е то?
Той замълча.
— Нали ти се е случвало да плуваш по гръб в езерото и ушите ти да са ту под водата, ту отгоре? Така за части от секундата долавяш всички звуци наоколо, а после те заглъхват и стават далечни и неясни. Усещането е като да преминаваш от един свят в друг.
Знаех много добре за какво говори. Още преди злополуката мигът, когато всичко около мен заглъхва и вече не можех да чувам какво става над водата, ме караше да се чувствам неспокойна.
— Това е нещо подобно — като да плуваш на повърхността, а после бавно и нежно водата да те погълне. Усещаш, че потъваш все по-дълбоко и по-дълбоко, но не можеш да се противопоставиш. Чувството не е никак неприятно, затова изобщо не опитваш да му устоиш. Просто се оставяш на водата да те завлече надолу, докато оглушееш за всичко.
— Ти виждаше ли я, когато това се случи с теб?
— Да. Но тя изглеждаше съвсем различна. Всичко изглеждаше различно. Сякаш бяхме заобиколени от милиони огледала, а слънчевите лъчи рикошираха последователно в тях, докато гората не се изпълни с бяла сияйна омара.
— Виж какво — започнах, опитвайки се да говоря като приятел, който е готов да помогне, — това наистина звучи доста откачено. Но ти вярвам и не се съмнявам, че наистина си видял и чул нещо необичайно там. В такъв случай, ако имаме работа с подобно нещо…
— Ванеса.
Стиснах очи. Единственото, което доскоро желаех да науча, е какво точно се е случило с Джъстин и как са преминали последните няколко месеца от живота й. Исках да се добера до отговорите на някои въпроси, за да разбера защо бе скочила от скалата, да го преодолея и да продължа нататък. Как се стигна до това, което преживявах в момента?
— Ванеса — повтори той, вдигна един кичур коса, който падаше пред лицето ми и го прибра зад ухото.
— Саймън… недей. Моля те. Всичко това ми идва малко в повече. Но иначе съм добре.
— Аз все пак успях да избягам. Не искаш ли да разбереш как?