Тя въздъхна.
— Слава богу. Вече бях започнала да се притеснявам, че може да си алергична към нещо — не бих си простила, ако съм забравила и това.
— Мамо… за какво е всичко това?
— Какво всичко? — Тя се обърна към купата за разбиване. — Снощи почти нищо не хапна. Реших, че може би си гладна.
Това не беше обичайното поведение на мама. Дори да беше счупила яйце за последен път преди десет години, тази продължителна пауза не можеше да е причина за нейната нервност и припряност сега. Освен това беше най-големият маниак на тема ред и чистота, когото познавам. Ако наистина е искала да ми приготви закуска, само защото може да съм гладна, тя би почистила и прибрала всичко, след като приключи.
Лека-полека започвах да подозирам какво не е наред и понеже бях сигурна, че няма да получа прям отговор от нея, отидох до кухненската маса и издърпах последния брой на „Уинтър Харбър Херълд“ изпод парче хляб.
Закашлях се, за да прикрия ахването си. Очаквах новината, но не и заглавието на първа страница.
„Телата на още четирима удавници са открити в Уинтър Харбър, в града е обявено извънредно положение.“
Прегледах набързо статията и с облекчение установих, че нито една от новите жертви не е Джонатан.
— Мамо… какво ще кажеш да излезем да хапнем навън?
Тя се обърна към мен.
— Навън ли?
— Стоиш затворена тук от дни. Една малка промяна на обстановката ще ти се отрази добре.
Тя светна, сякаш бях предложила да си плюем на петите към Бостън, и аз се опитах да потисна слабото чувство за вина, което изпитах, задето я бях подвела. От два дни се чудех как да я подпитам за отношенията й с Рейна, като избегна прекия въпрос дали наистина са се познавали и как е станало това. Не исках допълнително да разстройвам мама — тя и без това беше достатъчно изнервена, нито да й давам повод да ме натика на задната седалка на беемвето и да ме отведе далеч оттук. Вече бях на крачка от това направо да изтърся името на Рейна пред нея, за да видя как ще реагира, защото нямах никаква идея как да измъкна нужната информация в обикновен разговор… поне досега.
— Можем да отидем в ресторанта на Бети — предложих, наблюдавайки внимателно изражението й. — Говоря за рибената къща на кея.
— Прекрасна идея. Не сме ходили там от години. — Тя ме целуна по бузата на излизане от кухнята. — Благодаря ти за това предложение.
По пътя към града си мислех, че само преди няколко дни нямаше сила, която да ме накара да предложа подобно нещо. Защото двете с мама не правим такива неща. Дори рядко си говорим. Мама и Джъстин бяха способни с часове да обсъждат дрехи и гримове, веднъж месечно ходеха заедно на шопинг до някой мол и често предприемаха съвместни спа ваканции. Тъй като не споделях техните интереси, аз обикновено не ходех с тях, а оставах вкъщи с татко, четях и гледах филми. Закуската при Бети щеше да е първото, което правим само двете с мама.
Обикновено се страхувах от дългите мълчания и мъчителните разговори. Този път обаче не ме беше страх. Чувствах се някак по-силна, по-самоуверена след нощта, която прекарах със Саймън, и това чувство се засили още повече след неговата изповед в колата пред „Фар“. Оттогава даже не спях на включен телевизор. Сякаш Саймън се беше превърнал в моята светлина нощем. Дори когато не бяхме заедно, го усещах как осветява света около мен и вече не се боях.
Когато Саймън и Кейлъб се върнеха от колежа „Бейтс“, където бяха отишли да проучват сирените и начините да ги спрем, щях да направя всичко възможно да изразя своята благодарност към Саймън.
— Май няма много хора — каза мама, когато спряхме на полупразния паркинг десет минути по-късно.
Извърнах се на седалката и огледах наоколо. Макар и на обичайния си пост, Гарет вече не питаше посетителите дали имат резервация. Новините за последните удавени или бяха прогонили хората от града, или ги бяха накарали да се затворят в летните си къщи, далеч от всякаква опасност.
Крадешком поглеждах мама, докато прекосявахме паркинга и влизахме в ресторанта. Тайно се надявах, че семейният ресторант на Рейна автоматично ще предизвика някаква реакция у нея, но дори да беше така, тя добре я прикриваше.
— Тук си доста известна — каза мама, когато се настанихме — салонният управител, помощник-келнерът и сервитьорът ме бяха поздравили.
— Сприятелих се с Пейдж Марчанд — отговорих, вдигайки поглед от менюто, за да наблюдавам реакцията й. — Ресторантът е тяхна семейна собственост и аз им помагам от време на време, затова персоналът ме познава.