Крадешком поглеждах мама, докато прекосявахме паркинга и влизахме в ресторанта. Тайно се надявах, че семейният ресторант на Рейна автоматично ще предизвика някаква реакция у нея, но дори да беше така, тя добре я прикриваше.
— Тук си доста известна — каза мама, когато се настанихме — салонният управител, помощник-келнерът и сервитьорът ме бяха поздравили.
— Сприятелих се с Пейдж Марчанд — отговорих, вдигайки поглед от менюто, за да наблюдавам реакцията й. — Ресторантът е тяхна семейна собственост и аз им помагам от време на време, затова персоналът ме познава.
— О, скъпа. — Тя вдигна глава и се усмихна. — Толкова се радвам, че имаш нови приятели.
Кимнах и отново забих нос в менюто, чудейки се дали не е време най-после да стигна и до името на Рейна.
— Нали знаеш, сестра ти по същия начин се справяше с всичко.
Отново вдигнах поглед от менюто.
— Тя направо те обожаваше, но невинаги й беше лесно с теб. Затова излизаше толкова често и имаше толкова много гаджета и приятели. Отчаяно се нуждаеше от одобрението на хората — колкото повече хора я харесваха, толкова по-добре се чувстваше.
Поклатих глава, забравяйки за момент причината да дойдем тук.
— Какво искаш да кажеш с това, че отчаяно се е нуждаела от одобрението на хората? Как така не й е било лесно?
— Какво да ви предложа днес?
Изпуснах менюто на масата и сграбчих главата си с ръце. Тайно се бях надявала Зара да е на работа днес — щом като е заета в ресторанта, значи няма опасност да върши нещо друго — но мислите ми бяха заети и пропуснах да се огледам за нея. И ето че сега тя стоеше точно до нашата маса, държеше тефтера за поръчки и се усмихваше така, сякаш бяхме обикновени клиенти, а тя — обикновена сервитьорка.
— Здрасти, Зара. — Насилих се да сваля ръцете си от главата, за да не събудя подозрението на мама.
— Ванеса — откликна с безразличие тя.
— Мамо — успях да кажа, опитвайки се да не се мръщя от изгарящата болка, която цепеше главата ми, — това е Зара Марчанд, сестрата на Пейдж.
— О! — Мама протегна ръка да се здрависа. — Радвам се да се запознаем. Тъкмо казвах на Ванеса колко съм щастлива, че тук е завързала нови приятелства. Това лято беше доста мъчително за нашето семейство, както можете да си представите, затова…
— Ще поръчаме бъркани яйца, препечени филийки и кафе — прекъснах я аз.
Мама ме погледна изненадана.
— Идват веднага. — Сребърните очи на Зара светнаха, когато взе обратно менюто от ръцете ми.
— Съжалявам — обърнах се към мама, когато Зара се отдалечи, — но съм доста гладна.
Мама сбърчи вежди, но не настоя да й обяснявам.
— Та, докъде бяхме стигнали? А, че на Джъстин никак не й е било лесно. — Преди няколко дни не бих допуснала, че съм способна и на това. Но сега подозирах, че мама може да знае за Джъстин нещо, което аз не знам, затова не отклоних разговора, както бих направила доскоро. Пък и ако оставех мама да говори, тя можеше да се отпусне и да изтърве нещо за Рейна.
Мама постави ръцете си една върху друга на масата и се приведе напред.
— Скъпа… ти си изключително красиво момиче.
Поклатих невярващо глава.
— Да, точно така е. — Тя постави ръка върху моята. — Знам, че не си даваш сметка за това. Никога не си го осъзнавала. Може би точно това влудяваше Джъстин повече дори от факта, че винаги забелязваха първо теб, а след това нея.
— Мамо, не се засягай… но това е направо нелепо. Джъстин беше ослепителна. Всички я обичаха. Тя имаше повече приятели и гаджета, отколкото друго момиче би спечелило за цял живот.
— И здравата се потруди, за да бъде така.
Издърпах ръката си изпод нейната и се облегнах на стола.
— Когато двете бяхте съвсем малки, всеки ден ви слагах в една двойна количка и ви водех на разходка в парка. И всеки ден ме спираха поне десетина души, за да ми кажат колко красиви дъщери имам.
— Дъщери — натъртих.
— Да, Джъстин също беше красива. — Тя замълча. — Но, Ванеса… те винаги гледаха към теб.
— Значи просто съм била сладко бебе — казах, стараейки се да бъда търпелива. — По онова време Джъстин е била твърде малка, за да й пука за чуждото внимание, а когато порасна, вниманието на всички вече беше насочено само към нея.
По всичко личеше, че мама много внимателно подбира следващите си думи.
— Спомняш ли си, когато ти беше в шести клас, а Джъстин — в седми, и на Свети Валентин, когато се прибрахте след училище, кутията, в която си носеше обяд, беше пълна с валентинки?