— Всъщност виждала ли си фактура от банката за този превод? — попитах внимателно. — Или копие от чека, изпратен в „Дартмут“?
— Сигурно… А може и да не съм. Това сега ми се вижда толкова отдавна, че не мога да си спомня. Сещам се, че по онова време бях много заета в работата, а тя изглеждаше толкова развълнувана, така погълната от всичко… — Мама поклати глава, после вдигна очи към мен. — Защо й е трябвало да лъже?
Свъсих вежди, когато сълзите отново потекоха по бузите й.
— Не съм сигурна.
Поколебах се дали да й кажа, че отначало причината да се върна в Уинтър Харбър бе да разбера цялата истина за това, но после се отказах. Не ми се искаше да се впускам в разгорещен спор за Кейлъб или да бъда затрупана с въпроси, на които нямам отговор. Освен това не я бях виждала толкова покрусена, откакто полицията пристигна с ужасяващата новина в къщата ни край езерото и въпреки намерението си отпреди малко, не исках да кажа нещо, което ще я разстрои допълнително.
Хвърлих учуден поглед към салона, когато няколко мъже на средна възраст около една маса избухнаха в шумен смях. Странният ни разговор така ме беше погълнал, че забравих къде сме и защо сме дошли.
— Заповядайте — бъркани яйца, препечени филийки и две чаши кафе.
Обърнах се назад, изненадана, че главата не ме боли.
— Ще обичате ли още нещо?
Рейна. Стоеше до масата и се обръщаше и към двете ни, но гледаше само мен. Носеше къса зелена лятна рокля, която подчертаваше тена й… и извивките на тялото й.
— Здравейте, госпожо… госпожице Марчанд — казах и забих очи в мама. Но тя беше така разтърсена от есето на Джъстин, че дори не забеляза димящата чиния пред себе си. — Какво правите тук?
— Това е моят ресторант — отговори тя, а престорената й усмивка стана още по-широка. — Защо ти е чудно, че ме виждаш тук?
— Разбира се. Извинете. — Не издържах на нейния поглед, защото имах чувството, че сребърните й очи ме обстрелват с лазери. Извръщайки глава, забелязах, че мъжете от масата в другия край на салона бяха престанали да се смеят и наблюдаваха Рейна, вцепенени.
— Как е Пейдж? — попитах.
— Никога не е била по-добре.
Хвърлих един поглед на мама. Тя сякаш не забелязваше присъствието на Рейна.
— Мамо — казах високо, сякаш тя имаше проблем със слуха, — това е майката на Пейдж, Рейна.
Спрях да дишам, докато тя вдигаше поглед от масата.
— Радвам се, че дъщерите ни са се открили — каза тя, преди да забие отново поглед в листа пред себе си.
Когато я погледнах отново, Рейна продължаваше да се усмихва.
— Това ли ще е всичко?
Кимнах и лицето ми пламна.
— Ще предам поздравите ти на Пейдж — подхвърли през рамо Рейна и се отдалечи. — О, и не пропускай да посетиш нашия щанд на първия годишен фестивал „Северно сияние“ на курортен и спа комплекс „Фар“! Ще бъде страхотно.
— Мамо — изшептях, когато Рейна изчезна в кухнята. — Това беше Рейна Марчанд.
Никаква реакция.
— Мамо — опитах отново, закривайки с длан написаното от Джъстин, за да не може да го вижда.
Тя вдигна поглед.
— Рейна Марчанд — повторих. — Майката на Пейдж и Зара, дъщерята на Бети — онази Бети, която е открила този ресторант преди петдесет години.
— Е, и?
— Не я ли познаваш? — Чувах как сърцето бие в ушите ми, докато чаках да отговори.
— Съжалявам, Ванеса — каза тя най-накрая, а гласът й звучеше уморено. — Никога през живота си не съм виждала тази жена.
Глава 20
— Търговска камара на Уинтър Харбър? — произнесе с нотка на недоумение по-късно същата вечер Кейлъб.
Прочетох надписа над вратата на гимназията в Уинтър Харбър, след това се огледах наоколо. На паркинга нямаше къде игла да хвърлиш.
— Кой да предположи, че Рейна има такава гражданска съвест — каза Саймън.
— Няма такова нещо — уточни Кейлъб. — Както Монти казва, Бети никога не е пропускала събрание преди злополуката. После, когато вече не е можела да напуска къщата, всички са очаквали Рейна да я замести. Но тя така и не се появила.
— Може да се е правила на важна — казах. — За да отклони вниманието.
— И в същото време е кръстосвала града в търсене на следващата си жертва. — Кейлъб сви рамене, когато Саймън го изгледа остро. — Добре де, шегичка. Поне се опитах да се пошегувам.