Стиснах дръжката на вратата. Саймън постави ръка на коляното ми.
— Тези срещи могат да продължат с часове — каза той. — Защо през това време не отидем у нас, за да направим още някои проучвания? По-късно ще се върнеш, за да разбереш къде ще отиде след това.
— Чу какво каза Кейлъб. Рейна има причина да е тук. Искам да разбера защо.
Изскочих от колата, преди да е успял да каже още нещо. Не ми беше приятно да споря с него, но вече бяхме висели два часа в колата пред ресторанта на Бети, докато чакаме Рейна да излезе. После тя подкара така бясно към гимназията, че едва не изпуснахме джипа й от поглед, като в същото време се опитвахме да сме на достатъчно разстояние, за да не ни забележи. След странното й поведение в ресторанта днес и след като се оказа, че мама изобщо не я познава, бях решена да изровя колкото се може повече за нея.
Забързах към училището и само веднъж хвърлих поглед през рамо, за да се уверя, че Саймън и Кейлъб подтичват след мен. Водена от жуженето на далечни гласове, лесно открих къде се провежда събранието. Вътре повечето хора стояха прави и аз си запроправях път през тълпата, докато не намерих място, от което ясно се виждаше подиумът.
— Какво прави Марк тук? — прошепна Саймън, промъквайки се до мен.
Проследих погледа му. Приятелят на Кейлъб по сърф седеше на първия ред, точно до единствения свободен стол в залата.
— Добър вечер на всички.
Рейна се изправи на подиума. Беше се преоблякла, преди да тръгне от ресторанта. Сега носеше бяла копринена рокля без ръкави, която подчертаваше загорелите й ръце. Косата й беше привързана на опашка, а лекият грим караше очите й да искрят. Всичко това не остана незабелязано от насъбралото се множество и залата утихна в мига, в който тя заговори.
— Благодаря ви, че се отзовахте в такъв кратък срок, за да обсъдим първия годишен фестивал „Северно сияние“ на курортния и спа комплекс „Фар“. Зная, че е трудно да се празнува на фона на трагедиите, сполетели Уинтър Харбър, включително преждевременната смърт на Пол Карсънс, главен инвеститор на „Фар“ и спонсор на фирмения фестивал.
Тя направи пауза. Погледнах към Саймън и проследих погледа му до първия ред, където Кейлъб се беше настанил до Марк и му шепнеше нещо.
— Но тъкмо заради тези трагедии — продължи Рейна — е по-важно отвсякога да се обединим като един. Нашите гости имат нужда от помощ, за да преодолеят тези мрачни времена.
— Какви гости? — обади се женски глас от противоположния край на салона.
— Приходите ми спаднаха с осемдесет процента — добави друга. — Повечето хора си заминаха, а тези, които още не са го направили, са прекалено изплашени, за да се покажат навън.
— От нас зависи да променим това — каза Рейна. — Затова сме се събрали тази вечер. Инициативният комитет на фестивала доста се потруди, за да измисли как да върнем хората в града. Освен увлекателните забавления и инициативи има още много стимули, които вие, хората от бизнеса, можете да предложите. Бих искала всеки от вас да се срещне с някой от членовете на инициативния комитет, за да обсъдите възможностите. Всичко, като се започне от томболите и се стигне до безплатните добавки, може да привлече вниманието.
— Ей сега се връщам — прошепна Саймън.
Посегнах да стисна ръката му, но той вече беше тръгнал. Надигнах се на пръсти, за да видя накъде се отправя, но тълпата беше много гъста и го изпуснах.
— Ще ви помоля също така да изчислите средно колко посетители обикновено обслужват вашите щандове — продължаваше Рейна — и ще ви помоля да поемете ангажимент да доведете поне по десет души.
— Ами ако не познаваме толкова много хора, които биха дошли? — попита жената, чиято печалба беше паднала с осемдесет процента.
Сребърните очи на Рейна се присвиха, преди да отвърне с усмивка.
— Напротив, познавате.
Столовете заскърцаха по балатума, когато хората взеха да стават и да се събират на малки групи. Реших да се възползвам от раздвижването и да се промъкна през навалицата. Вече бях изгубила от очи Саймън, а сега никъде не виждах Кейлъб и Марк. Когато най-накрая се добрах до първия ред, местата им бяха празни. Щом се убедих, че вниманието на Рейна е насочено към малката група, която я заобикаляше, стъпих на един стол и се надигнах да огледам по-добре залата.
Болката ме ослепи още същата секунда. Тя обхвана главата ми от всички страни и така ме стегна, че накрая усетих черепа си празен като пещера. Коленете ми омекнаха и аз сграбчих облегалката на стола, за да запазя равновесие.