За щастие роклята се оказа по-важна за Сабин, отколкото дневника на Зара и сега той лежеше на мястото, където го бе изпуснала — в тъмнокафявата локва на пода.
Когато Томи и Грег забързано ги последваха, аз се наведох, изтръсках дневника от кафето, мушнах го в колана на дънките си под пуловера и попих останалото кафе със салфетките.
— Ще взема още хартиени кърпи от тоалетната — казах на висок глас, в случай, че умишленият инцидент беше привлякъл вниманието на Рейна.
После се втурнах към фоайето и побягнах.
Болката се усили. Пред очите ми заподскачаха като искри бели петна и аз едва виждах къде вървя. След един коридор без изход и три заключени класни стаи най-накрая открих главния вход и отворих широко вратата. Бяхме оставили колата в дъното на паркинга. Ако Саймън и Кейлъб вече бяха там, щяха да я подкарат към мен, за да ускорят бягството ни. Когато не видях да приближават, още по-бързо затичах в тъмното.
— Липсваше ми.
Забавих и спрях зад един миниван. Субаруто беше две редици по-нататък и от мястото си не можех да го видя… затова пък я чувах така ясно, сякаш стоеше до мен.
— Градът не беше същият без теб. Аз не бях същата без теб.
Болката от главата ме удари и в гърдите. Тя го беше открила. Беше открила Кейлъб. Започнах да оглеждам паркинга, молейки се да зърна отнякъде Саймън, който тича към мен, или поне се крие зад някоя друга кола, изчаквайки подходящ момент, за да се намеси.
— Липсваше ми твоята усмивка… смеха ти…
Нов пристъп на болка стегна главата ми. Превих се на две и опрях чело в коленете си.
— Начина, по който очилата ти се плъзгат по носа, когато четеш.
Дъхът ми спря.
Кейлъб не носеше очила.
Скочих, пренебрегвайки болката, която разцепваше главата ми на две. Пропълзях покрай минивана и надникнах иззад задницата му.
— Едва ли си го забелязал… но аз те наблюдавах.
Стояха в ореола на мъждивата светлина, която хвърляха уличните лампи. Зара се беше облегнала на субаруто с ръце, кръстосани зад гърба. Лицето й беше вдигнато към Саймън, а той бе застанал пред нея с отпуснати до тялото ръце.
— Чаках те — продължаваше тя — и се надявах един ден и ти да ме забележиш.
— Забелязах те — каза напрегнато Саймън. После пристъпи към нея, а краката му се отлепяха от земята бавно и тромаво, сякаш бяха от олово. Тя не помръдна, докато той не спря на сантиметри от нея, после посегна към него, сграбчи предницата на якето му и го притегли към себе си.
— Недей — едва изрекох. — Моля те, недей…
— Правиш ме толкова щастлива — каза тя, пое ръцете му в своите и ги постави върху хълбоците си.
Главата му клюмна, когато телата им се притиснаха едно в друго. Пръстите му я обхванаха здраво и това я накара да се усмихне.
— Ти си нямаш гадже, нали? — попита тя с устни, долепени до ухото му. — Не бих искала да заставам на пътя ви…
— Ванеса! — Смътно чух гласа зад мен. — Направи нещо!
Устните й се притиснаха до шията му. Той изохка.
Строполих се на земята, сякаш току-що някой ме беше ритнал в корема. Очите ми попаднаха случайно на Кейлъб, скрит в съседната редица коли. Стоеше приклекнал край едно старо комби, стискаше айпода си и се тресеше целият.
— Моля те — изсъска той, а по лицето му се стичаха сълзи. — Моля те, накарай я да спре.
Аз също имах чувството, че всеки момент ще заплача, но не бях сигурна дали това е от болката в главата, или от внезапното пробождане в гърдите.
„Ванеса… спомни си гората…“
Стиснах очи, опитвайки се да пропъдя спомена, към който ме навеждаше гласът на Джъстин. Спомнях си гората много добре. Прекрасно помнех колко лесно Саймън се остави да бъде омагьосан от Зара, въпреки че през цялото време стоях до него.
„Говори му…“
— Защо не се разходим някъде с колата?
Отворих очи. Дочух стъпки, отваряне и затваряне на врата, шум от двигател.
— Саймън! — изкрещях, изправяйки се на крака. Заобиколих минивана и се понесох към колата. — Саймън!
Субаруто напусна мястото на паркинга и пое към главния вход. Колкото по-бързо тичах, толкова повече се увеличаваше скоростта му. Дадох си сметка, че няма да го настигна, ако тичам след него, затова свих рязко вляво и хукнах по ливадата, която делеше паркинга от улицата.
Когато усетих паважа под краката си, скочих право напред, към двойната жълта линия. Затворих очи, покрих с длани лицето си и се приготвих за удара… но субаруто удари спирачки и бронята му спря на сантиметри от коленете ми.