— Бети? — прошепнах, затваряйки вратата след себе си. — Извини ме, че те безпокоя, но…
Замлъкнах, когато видях празната отоманка. Камината, в която гореше буен огън всеки път, сега беше студена. И тук, както и в стаята на Пейдж, завесите плътно покриваха прозорците.
Стаята беше толкова тъмна, че почти не я видях. Тя лежеше на леглото в единия край, а крехкото й тяло не помръдваше. Въпреки свръхчувствителните си сетива или не беше усетила присъствието ми, или бе твърде уморена, за да ми отговори.
— Бети? — прошепнах тихо, докато я приближавах.
Изглеждаше така, сякаш само за няколко дни бе остаряла с десетилетия. Гъстата й сива коса беше оредяла и по възглавницата около главата й имаше непокрити места. Бръчките се очертаваха още по-дълбоко, а тенът й беше добил сивкаво-кафеникав оттенък. По завивката и пурпурния халат като конфети бяха пръснати едри люспи. Ако гърдите й не се повдигаха на всеки няколко секунди, бих я помислила за мъртва.
Стоварих се на фотьойла край леглото. Подскочих, когато усетих под себе си нещо твърдо — последният посетител беше чел на Бети — или за да отвлече вниманието й от болката, или да я засили още повече.
На фотьойла лежаха десетина броя на „Уинтър Харбър Херълд“ от последните седмици, които информираха за Пол Карсънс, Чарлз Спинейкър, за останалите жертви и други, по-стари, от 1985 г. Припомних си, че видях някои от тях, когато двамата със Саймън преглеждахме стари броеве на вестника в библиотеката.
Под купчината вестници лежеше книга — албум. Изглеждаше като този на Зара, но очевидно беше по-дебел и доста по-стар от нейния, ако се съди по протритата подвързия и пожълтелите страници.
Взех го в скута си и хвърлих поглед към вратата на стаята. Когато се уверих, че е плътно затворена, разгърнах албума, разделен на отделни части. Всяка от тях документираше набезите и победите на различна сирена. Имената на сирените се простираха много извън фамилията Марчанд и територията на Уинтър Харбър. Прелистих страниците, преминавайки през десетилетията и през всички тези удивително красиви жени с едни и същи сребристосини очи, които сякаш сияеха още по-ярко на черно-белите фотографии, отколкото на съвременните цветни снимки. Възрастта на жените беше различна, а най-младите от тях бяха приблизително на годините на Пейдж. Тук нямаше трофеи като в албума на Зара, но чрез снимки и изрезки от вестниците се проследяваха събития от много други крайбрежни градове, някои от които се намираха чак в Канада.
Давайки си сметка, че мога да остана тук с часове, започнах още по-бързо да разлиствам албума. Тъкмо бях стиснала дебел наръч страници, които набързо да ме пренесат през годините, когато сивкавите пръсти на една съсухрена длан посегнаха към мен.
Гледах като хипнотизирана ръката на Бети. От нея се сипеха малки люспици кожа и падаха върху отворените страници.
Вдигнах очи, когато вълна остър солен въздух ме удари право в лицето. Тя беше извърнала лице към мен, а вместо очи от него ме гледаха малки тесни цепнатини. През техните оскъдни отвори видях как облаците над главата ми се сгъстяват.
— Какво има, Бети? — попитах. — Кажи ми какво става!
Тя разтвори сухите си напукани устни, за да ми отговори, но оттам не излезе нищо друго, освен отвратителен дъх на гнило. Вонята ми казваше, че тя и отвътре се разлага така, както и отвън.
„Тя ми каза… че плува толкова дълго врете не само защото й харесва, но защото не може без това.“
Споменът за думите на Оливър ме накара да си поема рязко въздух.
„Тя е имала физическа нужда да се потопи в солената вода поне няколко пъти дневно… В противен случай не би могла да диша.“
Погледнах Бети, нейната суха кожа и оредяла коса. Тя умираше. Умираше, защото не можеше да диша.
Оставих албума на леглото до нея и се втурнах към банята. Пуснах кранчетата на ваната и разтворих всички шкафове и долапи, търсейки съд, който да напълня с вода. Измъкнах кърпите от лавиците и ги нахвърлях във ваната. От миризмата на сол и риба ми се повдигна, но въпреки това продължих. Навих ръкави и накиснах кърпите във водата, докато не се напоиха.
Когато се върнах в стаята, очите й отново бяха затворени. Притисках мокрите кърпи до гърдите си и не усещах как студената морска вода попива в дрехите ми. Внимателно измъкнах края на одеялото, затиснат от брадичката й, отметнах завивката и я оставих да падне на пода. Сега пурпурният халат изглеждаше несъразмерно голям за стопилото се тяло. Разхлабих колана и разтворих дрехата.