Крайниците на Бети стърчаха безпомощно от любимия й пурпурен бански.
Болезнено очертаните й ребра изпъкваха под материята, когато се опитваше да диша. Покрих цялото й тяло с мокрите кърпи, започвайки от краката към гърдите. Щом стигнах раменете, изхлузих халата от ръцете й и я увих чак до врата. Когато единствено лицето й остана открито, седнах на фотьойла и зачаках.
Цветът на лицето й започна бързо да се възвръща. Бузите й преминаха от сивкаво към бяло до светлорозово. Бръчките й се изгладиха, устните набъбнаха. След няколко минути гърдите й вече успяваха да поемат въздух в продължение на цяла секунда, преди да го издишат.
Когато се уверих, че силите й се възстановяват, взех отново албума и го разгърнах на последните страници. Некролозите бяха налепени като сватбени снимки и пред очите ми пробягаха образите на Чарлз Спинейкър, Арън Нюберг, Уилям О’Дейл, Доналд Джефрис и Том Конъли. Когато стигнах до четиримата, чиито имена се превърнаха тази сутрин в челни заглавия на „Херълд“, се върнах няколко страници назад. Албумът на Рейна беше изрядно поддържан, но в него липсваха две от последните жертви. Не бях учудена, че Джъстин не е включена в него — тя все пак беше жертва на Зара — затова пък с изненада установих, че един от мъжете отсъства. Неговата история беше описана в един от вестниците, върху които преди малко седнах, и това беше първият случай след смъртта на Джъстин. Не знаех каква е логиката в подреждането на тези извратени подобия на тийнейджърски албум, но предполагах, че все пак първата от поредица жертви изисква малко повече внимание — няколко специално отделени страници или куп лъскави лепенки например.
Но Пол Карсънс не беше удостоен с такова внимание. Той изобщо не присъстваше в записките.
Прелистих албума чак до края и стомахът ми се присви при вида на белите страници, които очакваха своите бъдещи обитатели. Вероятно Рейна още не беше решила как да увековечи Пол Карсънс. Може би още събираше снимки и статии с намерението да му направи отделен албум… А защо не…
Почувствах облекчение, когато тихото стенание на Бети ме откъсна от албума.
— Бети — повиках я тихо и се приведох към нея, притискайки албума към гърдите си, — аз съм, Ванеса. Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?
Главата й се извърна към мен. Когато заговори, думите излязоха като дъх от устните й.
— Хиляда деветстотин… деветдесет… и трета.
Пръстите й изпълзяха изпод кърпата и леко докоснаха края на албума.
Бързо разтворих на указаната страница, пропускайки цели десетилетия смърт и съблазън. Когато стигнах 1993 г., погледът ми беше прикован от снимката на усмихната жена с дълги коси, облечена в дълга червена пола и бяла кенарена блуза. Дори не си спомнях да съм я срещала някога, но тя ми се видя странно позната.
— „Шарлот Блу — прочетох на глас надписа под снимката, — тридесет и четири годишна, родом от Канада, починала при раждане на 17 ноември 1993 г.“
Погледът ми се задържа дълго върху датата, преди да продължа да чета нататък. Когато стигнах до снимката в долния десен ъгъл, на която Шарлот се притискаше към един щастлив и нищо не подозиращ мъж, аз захлопнах албума и го хвърлих на пода. Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите, докато гледах книгата в краката си, очаквайки тя сама да се отвори, но после пак отгърнах на 1993 г. и се насилих да погледна.
Не познавах Шарлот Блу, но нямах ни най-малко съмнение на кого принадлежи ореолът от рошава къдрава коса около главата на щастливия нищо неподозиращ мъж до нея.
Големия бащица.
Глава 22
Не чувах нищо. Нито поройния дъжд, който плющеше по покрива на колата, нито плъзгането на чистачките по предното стъкло. Не чувах шума от гумите, летящи по паважа, нито насрещния вятър. Не чувах радиото, нито жуженето на телефона на съседната седалка. Не чувах сърцето си, което барабанеше в ушите ми, нито дъха си, който излизаше на къси бързи пресекулки. Не чувах нито един от милионите въпроси, които се въртяха в главата ми.
Не чувах нищо, защото се ослушвах за гласа на Джъстин.
Телефонът отново забръмча, но аз продължих да го игнорирам. Нямах представа колко дълго шофирам вече, но знаех, че се обажда или мама, или Саймън, нетърпеливи да научат дали съм добре. Нямаше как да им обясня, че не съм добре. Ако това, което видях току-що, беше истина, ако Големия бащица не беше онзи, за когото винаги съм го мислела, ако аз не бях онази, за която винаги съм се мислела, то значи никога занапред нямаше да съм добре — нито пък те.