Как можех оттук нататък да се преструвам, че нищо не е станало? Отказвах да повярвам, че Големия бащица — моят Голям бащица — е способен на такова нещо, но това обясняваше всичко. Това обясняваше защо двете с мама изглеждаме и действаме по съвсем различен начин, защо тя толкова се интересува от модни рокли и градински партита, докато аз предпочитам дънките и книгите. Това обясняваше спонтанната и съвсем естествена близост между мен и Пейдж и вероятно имаше много общо с оная заслепяваща болка, която изпитвах всеки път в присъствието на Зара. Това обясняваше чувствата на Саймън, които той си мислеше, че изпитва към мен, защото в противен случай никой толкова умен като него не би усетил привличане към човек с толкова много проблеми, какъвто бях аз. Това обясняваше защо мога да чувам Джъстин дори след смъртта й. И ако бяха истина думите на мама, че Джъстин е трябвало да се бори, за да отклони всеобщото внимание от мен към себе си, това сега също намираше своето обяснение.
То обясняваше случилото се преди две години — онова, за което не исках да мисля, но не можех и да забравя — в деня, когато за първи път чух сирените.
Небето притъмня и облаците слязоха ниско над водата. Тялото ми отново надделя над волята и аз започнах да се движа, без да мисля. Бавно се изхлузих от тясната пейка в лодката и паднах на колене. Опрях ръцете си върху ръба и се надвесих над водата, която се плискаше на сантиметри под мен. Повърхността на езерото се къдреше и надигаше под дъжда, но въпреки това аз ги виждах, сякаш слънцето грееше ярко над главата ми и водата беше гладка като огледало.
Очите ми. Винаги съм мислела, че те не са нито достатъчно зелени, нито достатъчно сини. Сега, дали защото се вгледах в тях по-внимателно от друг път, или обстоятелствата бяха причина да ми се струват различни, но те сияеха като сребро.
Наведох се още по-близо до подскачащото във водата отражение. Протегнах надолу най-напред едната, а после, и другата си ръка. Затворих очи, когато пръстите ми потънаха под повърхността и сълзите ми закапаха още по-обилно, щом водата погълна първо ставите, после дланите и китките ми.
— Съжалявам — прошепнах, когато водата стигна лактите, мишниците, раменете. — Толкова съжалявам.
„Ванеса!“
Вцепених се.
„Ванеса!“
Изправих се и присвих очи в дъжда. Една лодка се носеше към мен — бързо, сякаш се надпреварваше с хода на някакъв невидим часовник. Обърнах се и грабнах веслата от дъното.
— Стой там!
Бях твърде стъписана, за да овладея хлъзгавите дървени дръжки. Загребах рязко с веслата, те се плъзнаха плитко под повърхността и с плясък отново изскочиха отгоре. Преследвачите ми бяха от сборния отбор на „Бейтс“ по гребане и затова напредвах само с пет крачки на всеки техни десет. Скоро лодките ни се изравниха.
— Спрете! — Прибрах веслата и изпълзях в най-отдалечения край на лодката. — Просто стойте там. Моля ви.
— Всичко е наред, Ванеса. — Кейлъб прекрачи от тяхната лодка в моята. — Ти си добре.
Заотстъпвах назад, готова да скоча във водата, но да не позволя да ме хване, въпреки че лодката подскачаше неудържимо нагоре-надолу.
— Не се приближавай, Кейлъб. — Сълзи замъглиха погледа ми. — Моля те, остани там, където си.
Изкрещях, когато две здрави ръце обвиха талията ми и ме дръпнаха назад. Впих пръсти в ръцете на Саймън и се опитах да ги откопча от кръста си.
— Саймън — изскимтях, — моля те, остави ме.
Той ме дръпна толкова силно, че гърбът ми опря гърдите му. Затворих очи с отчаяното желание да се поддам на порива на тялото си да се слее с неговото, да приеме топлината и закрилата на силните му ръце и се мразех, че не мога да го направя.
— Тя беше уплашена.
Отворих очи. Кейлъб държеше с две ръце ръба на моята лодка и я издърпа до тяхната, така че двете се опряха борд до борд.
— Джъстин — продължи той, говорейки високо, за да надвика дъжда. — Затова не кандидатства в „Дартмут“. Затова не подаде документи никъде. Беше твърде уплашена.
Тръснах глава.
— Преди да продължа, трябва да си сигурна в едно — тя те обичаше — каза Кейлъб. — Обичаше те повече от всичко и от всеки и би направила за теб и невъзможното — включително да те накара да повярваш, че е безстрашна, за да разчиташ все така на нея. Тя не ми позволяваше да ти кажа това… но ти трябва да го знаеш. Заслужаваш да го знаеш. Ще направя каквото е нужно, за да го разбереш.
Бях на крачка да открия онова, заради което пристигнах в Уинтър Харбър, но вече не бях сигурна какво точно изпитвам.