— От какво се е страхуваше толкова много? — попитах най-накрая.
Кейлъб погледна към Саймън и той кимна в отговор.
— Денят, когато стана злополуката с теб… Помниш ли защо влезе в океана?
— Тя ме предизвика. — Също както преди малко тялото ми действаше по своя воля, така и сега думите излетяха от устата ми, преди дори да съм си помислила да ги произнеса.
— Джъстин те предизвика — натърти той, сякаш настояваше да се замисля над това.
— Злополуката стана по моя вина — казах бързо и сърцето ми запрепуска. — Това беше шега. Тя се шегуваше. И през ум не би й минало, че наистина ще го направя. — Опитах се да се изправя, но ръцете на Саймън ме дръпнаха назад. — Не се чуваш какво приказваш. Джъстин се грижеше за мен. Защитаваше ме. И никога не би ме изложила на опасност.
— Ванеса — внимателно ме прекъсна Кейлъб, — всичко това Джъстин сама ми го каза.
Очите му не изпускаха моите и аз трябваше да си напомня, че тя го обичаше. В месеците, а може би и през последните години преди смъртта си, тя се беше доверявала единствено на него.
— Продължавай тогава.
Кейлъб сведе очи и си пое дълбоко въздух.
— Джъстин те обичаше, но и много, много ревнуваше от теб.
Прехапах устни, за да не му възразя. Кейлъб беше вторият човек, който ми казваше, че Джъстин ми е завиждала, а ако можех изобщо да вярвам на някого, това беше той. Беше много по-лесно да преглътна всичко това сега, когато знаех… коя… наистина съм аз.
— Откакто се помнеше, всички около нея искаха да се запознаят с теб. Роднини, съседи, преподаватели, съученици. Ти изобщо не си даваше сметка за това, затова и тя никога не го е правила на въпрос, но това направо я влудяваше. И за да го преодолее, тя правеше всичко възможно да привлече вниманието на околните. Спортуваше. Стана член на всички възможни клубове. Имаше само шестици в училище. Опитваше се да се сприятели с всички. А когато порасна достатъчно, излизаше с много момчета.
Вдигнах поглед към него и свих вежди.
— Да, знам за тях. Знам и защо го правеше. Изобщо не ревнувах — бях сигурен, че нито едно от тези момчета не може да ме измести от сърцето й, но се притеснявах за нея. Най-много мразех факта, че тя стига до тези крайности, просто за да се почувства… значима.
На Джъстин не й трябваше да се целува с хиляди момчета или да скача с парашут, за да бъде значима. Тя просто си беше такава.
— Правила е всичко това, не за да те накара да се почувстваш зле, а за да може тя да се почувства по-добре. Както вече ти казах, тя би направила всичко за теб. Никога не е искала да те нарани.
— Тогава се чудя коя точно част от нея не се е шегувала в деня на злополуката — казах.
Той замълча.
— Спомняш ли си чия беше идеята да излезете на пикник на плажа?
— Не — отвърнах искрено. — Не си спомням много от онзи ден — добавих, вече не толкова искрено.
— Според Джъстин в този ден тя е искала да отидете на кино. Ти си настоявала за пикника. И в мига, в който си го предложила, майка ти е започнала да прави сандвичите, а баща ти е събрал всички игри в раницата. Когато тя все пак се е опитала да наклони везните към себе си, родителите ти изобщо не са й обърнали внимание.
— Ако са го направили, това със сигурност не е било умишлено — казах. — Джъстин открай време е била по-близка с мама от мен… Татко също беше луд по нея.
— Както и да е, по-важното е, че тя никак не е била доволна от развитието на нещата онзи ден. Давала си е сметка, че това не е по твоя вина, но въпреки това е била сърдита и обидена. Когато те е предизвикала да влезеш в океана, тя е знаела колко опасно е това… затова после не могла да си прости, че си приела предизвикателството и си изчезнала във водата.
— Но аз все пак се върнах — настоях, сякаш все още можех да убедя Джъстин, че вината не е нейна. — Вярно, течението ме повлече, но накрая всичко завърши благополучно.
— Ванеса… ти беше под водата трийсет и четири минути, преди да те извадят на брега.
Отдръпнах се назад.
— Цяло чудо е, че оцеля.
Това обаче беше само едната страна на въпроса.
— Това я преследваше до края на живота й — продължи Кейлъб. — Не можа да си прости, че ти едва не се удави заради един неин миг на слабост. Това засили дори повече нейната авантюристична, покровителствена, вечно стремяща се към високи постижения страна. Тя все още търсеше вниманието на околните, от което се нуждаеше още по-отчаяно след инцидента, но го правеше и от искрено желание да бъде възможно най-добрата сестра, дъщеря, ученичка и приятелка. Но и вечно се обвиняваше, задето едва не те е отнела от всички, които те обожават.