Измина половин час, в който си разменихме само няколко думи шепнешком. Когато ни омръзна да чакаме, Макдън започна да ми разказва за някои свои идеи. Имаше си теория за Сирената.
„Един ден преди много години някакъв човек, който си вървял, се изправил сред шума на океана върху един студен и мрачен бряг, и казал:
— Трябва ни глас, който да вика по водата, за да предупреждава корабите. Аз ще направя такъв глас. Ще направя глас като самото време и като всичката мъгла на света. Глас като легло, което цяла нощ е останало празно, като празна къща с отворена врата, като гора с окапала наесен шума. Да звучи като вика на птиците, отлитащи на юг, като ноемврийския вятър и като морето, разбиващо се в скалист и студен бряг. Ще създам звук, в който да има такава самота, че всеки да го забележи. Хората ще чуват плача му в сърцата си и домашните огнища ще им се струват още по-топли. Хората в далечните градове на сушата ще се радват, че не са в морето. Ще направя такъв глас, ще изработя и апаратура, която ще нарекат Сирена. Който чуе Сирената, ще познае тъгата на вечността и краткостта на живота.“
Чу се ревът на Сирената.
— Измислих тази история — тихо каза Макдън, — за да се опитам да обясня защо онова нещо идва при фара всяка година. Мисля, че Сирената го вика и то идва…
— Но как… — започнах аз.
— Мълчи! — прекъсна ме Макдън. — Гледай! — И той кимна към Дълбините.
Нещо плуваше към фара.
Както вече казах, нощта беше студена. Горе в кулата също бе студено. Светлината и тъмнината се редуваха, а Сирената непрекъснато се обаждаше сред ликуващата мъгла. Не се виждаше надалече, не се виждаше ясно, но край земните брегове морето следваше пътя си — равно и спокойно, с цвета на сива тиня. Стояхме двамата с Макдън сами във високата кула, а някъде, отначало далече, се чу гъргорене, след това се вдигна вълна и нещо изскочи сред бълбукане и малко пяна. После от повърхността на студеното море се подаде глава — огромна, тъмна глава с грамадни очи и шия. След това не се подаде тяло — подаваше се все повече и повече от шията! Главата се издигна на десетина метра над водата, последвана от тънка и красива тъмна шия. Чак тогава тялото, приличащо на островче от черен корал с миди и рачета по него, изскочи от океанските недра. Мярна се и опашка. Едно на друго, пресметнах, че дължината на чудовището от главата до върха на опашката е двайсет и пет-трийсет метра.
Не помня какво казах, но казах нещо.
— Успокой се, момче, успокой се! — прошепна Макдън.
— Но това не е възможно! — възкликнах аз.
— Не, Джони, невъзможните сме ние. Това нещо е все същото, каквото е било и преди милиони години. Не се е променило. Променили сме се ние и сушата и сме станали невъзможни. Ние!
Чудовището плуваше бавно и някак величествено далеч в ледените тъмни води. Мъглата ту го обгръщаше, ту се отдръпваше, като за миг заличаваше силуета му. Едното око на звяра улови като огледало снопа ярка светлина и го отрази: червено, бяло, червено, бяло — неподобяваше високо вдигнат диск, изпращащ послания с праисторически шифър. Чудовището беше безмълвно като мъглата, сред която плуваше.
— Това е някакъв динозавър! — наведох се напред аз, здраво стиснал парапета на стълбите.
— Да, от това племе е — потвърди Макдън.
— Но нали всички те са измрели?
— Не са измрели. Скрили са се в Дълбините — на дълбоко, в най-дълбоките Дълбини. Бива си я думата, Джони, нали? Толкова много казва: Дълбини. Събрала е всичкия студ, всичкия мрак и всичките дълбочини на света.
— Какво ще правим?
— Как какво? Трябва да си гледаме работата, не можем да я захвърлим. Освен това тук сме на по-сигурно място, отколкото в лодка на път за брега. Звкрът е голям колкото боен кораб и е не по-малко бърз.
— Но защо идва тук, защо?
В следващия миг научих отговора.
Сирената изрева.
А чудовището й отговори.
През милионите години вода и мъгла се носеше вик. Вик, в който имаше такава мъка и самота, че отекна в главата ми и цял се разтреперих. Чудовището зовеше кулата. Сирената ревеше. Чудовището отново извика. Сирената изрева. Чудовището отваряше огромната си зъбата паст и гласът, който излизаше от нея, бе гласът на Сирената. Самотен, силен и далечен глас. Гласът на останало без другар живо същество, гласът на непрогледната морска вода, на студената нощ, на раздялата. Това криеше звукът който чувахме.