„Понякога си мисля, че е голяма грешка да имаш материя, която умее да мисли и чувства. Толкова се оплаква! По същата логика, все пак, предполагам, може да обвиним камъните, планините и луните в прекалена флегматичност.“
Лимузината полетя на север от Нюпорт, зави по някакъв застлан с чакъл път и се приближи до хеликоптер, кацнал сред една ливада.
Малачи Констант искаше да се прехвърли в хеликоптера, за да не може никой да го проследи, за да не може никой да открие кой е очилатият, брадат човек, посетил къщата на Румфорд.
Никой не знаеше къде е Констант.
Шофьорът и пилотът също нямаха представа кого возят. И за двамата Констант беше мистър Йона К. Роули.
— Мистър Роули, сър? — обади се шофьорът, когато Констант слезе от лимузината.
— Да? — отвърна Констант.
— Не се ли уплашихте, сър? — попита шофьорът.
— Да се уплаша? — каза Констант, озадачен от въпроса. — От какво?
— От какво? — повтори шофьорът стъписано. — Как от какво? От онези луди хора, които искаха да ни линчуват.
Констант се усмихна и поклати глава. Нито за миг, докато траеше буйството на тълпата, не си бе помислил, че може да пострада.
— Няма голяма полза от това, да изпадаш в паника, как мислиш?
В собствените си думи разпозна стила на Румфорд, дори и аристократичната му, напевна интонация.
— Боже… Трябва да имате някакъв ангел-хранител, щом можете да останете спокоен като краставица, каквото и да става наоколо — възкликна шофьорът с възхищение.
Тази забележка заинтригува Констант, защото тя отразяваше много добре начина, по който се чувстваше сред тълпата. Най-напред я прие като аналогия, като поетично описание на настроението му. Човек, който има ангел-хранител, със сигурност би се чувствал точно като него.
— Да, сър — каза шофьорът, — сигурно нещо ви пази.
И тогава Констант осъзна — точно това беше истината.
До този миг на прозрение, той бе гледал на нюпортското си приключение като на предизвикана от дроги халюцинация, като на поредния купон с наркотици — оживен, интересен, забавен, но без никакви последствия.
Малката врата беше като съновидение… сухият фонтан — също. И огромната картина, на която бе изобразено малкото, боящо се да не го докоснат момиченце с бялото пони… и приличащата на комин стаичка под витата стълба… и снимката с трите сирени от Титан.
… и пророчествата на Румфорд… и смущението на Беатрис в горния край на стълбата…
Малачи Констант се обля в студена пот. Имаше чувството, че коленете му няма да издържат, клепачите му сякаш бяха откачени от местата си. Най-накрая разбра, че всичко това бе истина! Сред тълпата запази спокойствие, защото знаеше, че няма да умре тук, на Земята.
Нещо наистина го пазеше.
Каквото и да бе то, щеше да му спасява кожата още…
Потрепери, когато преброи на пръсти пунктовете в маршрута, обещан му от Румфорд.
Марс.
После Меркурий.
После пак Земята.
След това Титан.
Тъй като последният пункт бе Титан, вероятно това бе мястото, където Малачи Констант щеше да умре. Щеше да умре там!
Какво толкова весело намираше Румфорд?
Констант се довлече до хеликоптера и голямата, нестабилна птица се разклати, когато се качи.
— Вие ли сте Роули? — попита пилотът.
— Аз съм — отговори Констант.
— Необикновено малко име имате, мистър Роули.
— Моля? — попита Констант, сякаш щеше да му призлее. Погледна през изпъкналия прозрачен купол на кабината — погледна вечерното небе и се зачуди дали е възможно там някъде да има очи, очи, които виждат всичко, което вижда и той. И ако има, и искат от него да направи някои неща или да отиде на някои места, тогава как можеха да го принудят?
О, Боже! Но там горе изглеждаше студено и пусто.
— Казах, че имате необикновено малко име — повтори пилотът.
— Какво е то? — попита Констант, който бе забравил глупавото малко име, което сам си бе избрал.
— Йона — каза пилотът.
Петдесет и девет дни по-късно Уинстън Найлс Румфорд и кучето му Казак се материализираха отново. След последното им посещение бяха станали много неща.
Най-напред, Малачи Констант бе продал всичките си акции в „Галактически кораби“ — корпорацията, която съхраняваше големия космически кораб „Кит“. Направи го, за да унищожи всякаква връзка между себе си и единствения известен начин да се добере до Марс. Получените пари вложи в тютюневия концерн „Лунна мъгла“.
Беатрис Румфорд бе ликвидирала разнообразните си ценни книжа и с парите купи акции на „Галактически кораби“, възнамерявайки по този начин да си осигури правото да говори със стоманен глас, когато се решаваше какво да се прави с „Кит“.