— Да върви на майната си, а хлапе? — подхвърли Бракман.
— Да върви — съгласи се Хроно. Той чистеше ноктите си със странно огънатото, пробито парче метал, което на Марс беше негов талисман. На Земята то също му беше талисман.
По всяка вероятност тъкмо този талисман бе спасил живота им в джунглата. Хората от племето Гумбо бяха признали, че той притежава огромна сила. Именно от страхопочитание пред него бяха решили да посветят собствениците му, вместо да ги изядат.
Бракман се засмя добродушно.
— Ей на това му се вика истински марсианец! Дори ня’а да се надигне от кашона с малачита, за да хвърли един поглед на Космическия скиталец.
Не само Хроно беше безразличен към Космическия скиталец. Гордият и дързък обичай на търговците от сергиите беше да стоят настрана от церемониите — да стоят в полуздрача на тунела си, докато Румфорд се появи и изчезне.
Не че изпитваха истинско презрение към религията на Румфорд. Всъщност, повечето от тях я смятаха за нещо доста добро. Оставайки в западналите си сергии, те, ветераните от Марс демонстрираха факта, че вече са направили повече от достатъчно, за да може Църквата на Безкрайно Безразличния Бог да стъпи на краката си.
Демонстрираха факта, че всички вече бяха изразходвани.
Румфорд ги окуражаваше в тази им поза. Наричаше ги „моите войни-светци, пред малката врата“. Веднъж каза: „Тяхната апатия е голямата рана, която им е причинена, за да можем ние да бъдем по-жизнени, по-чувствителни, по-свободни.“
Изкушението на марсианците да зърнат Космическия скиталец бе много силно. По стените на имението имаше високоговорители и всяка дума, казана от Румфорд вътре, отекваше в ушите на всеки, намиращ се на четвърт миля разстояние. Отново и отново бяха чути думите за славния момент на истината, който щеше да настъпи с пристигането на Космическия скиталец.
Това беше един голям момент, който истинските вярващи очакваха с вълнение — големият момент, когато тяхната вяра щеше да се задълбочи, проясни и оживи десет пъти повече.
Този момент бе настъпил.
Пожарната кола, докарала Космическия скиталец от Църквата на Космическия скиталец, Кейп Код, сега дрънчеше и ръмжеше пред сергиите.
Горските духове в полуздрача зад кепенците отказаха да погледнат.
Откъм имението долетя оръдейният изстрел.
Румфорд и кучето му се бяха материализирали, а Космическия скиталец вече минаваше през малката врата като от „Алиса в страната на чудесата“.
— Сигурно е наел някой изпаднал актьор от Ню Йорк — предположи Бракман.
Никой не му отговори, дори и Хроно, който се смяташе за най-големия циник сред продавачите. Бракман не взе насериозно предположението си, че Космическия Скиталец е фалшив. Продавачите познаваха твърде добре слабостта на Румфорд към реализма. Когато той поставяше религиозна пиеса, използваше истински хора и истински ад.
Трябва да подчертаем, че колкото и страстно Румфорд да обичаше големите спектакли, той никога не се поддаде на изкушението да се обяви за бог или нещо богоподобно.
И най-големите му врагове признават това. Доктор Морис Росено в своята „Пангалактическа дивотия или три милиарда безумци“ казва:
„Уинстън Найлс Румфорд, междузвездният фарисей, Тартюф и Калиостро, си направи труда да заяви, че не е Бог Всемогъщи и че не е получавал конкретни напътствия от Бог Всемогъщи. При тези думи на Господаря от Нюпорт можем само да кажем: «Амин»! И можем да добавим, че Румфорд е толкова далече от това, да е роднина на Бога или дори негов посредник, че когато е наоколо, всякакви контакти със Самия Господ Бог Всемогъщи стават невъзможни.“
Най-често разговорите на ветераните от Марс зад кепенците на сергиите гъмжаха от непочтителни и забавни забележки, касаещи продажбите на боклучави религиозни артикули на глупаците.
Сега, когато Румфорд и Космическия скиталец щяха да се срещнат, на продавачите им беше много трудно да не проявяват интерес.
Здравата ръка на сержант Бракман се вдигна нагоре към темето му. Това бе характерен жест за ветераните от Марс. Той докосваше мястото над антената, която някога бе вземала всичките по-важни решения вместо него. Сигналите и му липсваха.
— Доведете Космическия скиталец! — прогърмя гласът на Румфорд от Гавраиловите тръби по стените.
— Може би… може би трябва да отидем — обърна се Бракман към Бе.
— Какво? — промърмори тя в отговор. Стоеше с гръб към затворените кепенци. Клепачите и бяха спуснати. Главата и бе клюмнала надолу. Изглеждаше, като че ли и е студено.
Тя винаги трепереше, докато траеше материализацията.