ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
МРАЗИМ МАЛАЧИ КОНСТАНТ, ЗАЩОТО…
„Кажи ми едно добро нещо, което си свършил през живота си.“
Ето как продължи проповедта:
— Ние сме отвратени от Малачи Констант — каза Румфорд от върха на дървото, — защото той използва фантастичните плодове на фантастичния си късмет, за да демонстрира непрестанно, че човекът е прасе. Той се бе обградил с подлизурковци. Той се бе обградил с леки жени. Беше затънал в сладострастни забавления, в алкохол и наркотици. Беше затънал във всички възможни похотливи мерзости.
Когато късметът му достигна своя апогей, Малачи Констант беше по-богат от Юта и Северна Дакота взети заедно. И въпреки това, мога да кажа, че моралът му не беше дори колкото и на най-малката, корумпирана полска мишка от тези два щата.
Ние сме разгневени на Малачи Констант, защото той не направи нищо, с което да заслужи милиардите си, защото не направи с тези милиарди нищо за околните, нищо, в което да вложи поне малко въображение. Той беше добронамерен, колкото Мария Антоанета, изпълнен с творчески порив, колкото преподавател по козметика в колеж по балсамиране на трупове.
Ние мразим Малачи Констант — продължи Румфорд от върха на дървото, — защото той прие фантастичните плодове на фантастичния си късмет без капка угризения, сякаш този късмет беше ръката Божия. За нас, принадлежащите на Църквата на Безкрайно Безразличния Бог, няма нищо по-жестоко, нищо по-опасно, нищо по-светотатствено от това, един човек да повярва, че късметът има нещо общо с ръката на Бога.
Късметът, добър или лош — продължи Румфорд от върха на дървото — няма нищо общо с ръката на Бога.
Късметът — продължи Румфорд от върха на дървото, — това е начинът, по който вятърът създава вихрушки и прахоляка се уталожва цяла вечност, след като е минал Бог.
Космически скиталецо! — извика Румфорд от върха на дървото.
Космическия скиталец не слушаше особено внимателно. Способността му да се съсредоточава бе отслабнала — може би защото бе прекарал прекалено дълго в пещерите или прекалено дълго бе живял на кислородни таблетки, или прекалено дълго бе прекарал в Армията на Марс.
Наблюдаваше облаците. Те бяха нещо прекрасно, а небето, по което се носеха, изглеждаше в изгладнелите му за цветове очи вълшебно синьо.
— Космически скиталецо! — извика Румфорд отново.
— Ей, ти, с жълтия костюм — сбута го Бе. — Събуди се!
— Моля? — обади се Космическия скиталец.
— Космически скиталецо! — извика Румфорд.
Космическия скиталец се стресна и наостри уши.
— Да, сър? — извика той към разлистената корона на дървото. Каза го непресторено, весело и очарователно. Един микрофон, поставен на дълга мачта, се спусна и застана пред него.
— Космически скиталецо! — извика Румфорд, който започваше да се ядосва, защото ритъмът на церемонията се нарушаваше.
— Тук съм, сър! — извика Космическия скиталец. Отговорът му прогърмя през високоговорителите.
— Кой си ти? — попита Румфорд. — Кое е истинското ти име?
— Не зная истинското си име — отговори Космическия скиталец. — Наричаха ме Вуйчо.
— Какво се случи с теб, преди да се завърнеш на Земята, Вуйчо? — попита Румфорд.
Космическия скиталец се усмихна. Той повтори онова, което бе предизвикало толкова викове и веселие при посрещането му край църквата в Уест Барнстейбъл.
— Станах жертва на поредица събития, както всички останали.
Този път нямаше смехове, песни и танци, но тълпата определено приемаше думите му добре. Брадичките се повдигнаха нагоре, очите се втренчиха, ноздрите се разшириха. Нямаше викове, защото тълпата искаше да чуе абсолютно всичко, което ще кажат Румфорд и Космическия скиталец.
— Жертва на поредица събития, така ли? — попита Румфорд от върха на дървото. — От всички тези събития, кои според теб са най-съществени?
Космическия скиталец изправи глава.
— Трябва да помисля — заяви той.
— Ще ти спестя усилието. Най-същественото събитие, което ти се е случило, е това, че си се родил. Искаш ли да ти кажа какво име са ти дали при раждането ти?
Космическия скиталец се поколеба само за миг. Причината да се поколебае беше опасението, че с неподходящ отговор би могъл да провали величествената церемония.
— Да, моля — каза той накрая.
— Дали са ти името Малачи Констант.
Доколкото една тълпа може да бъде нещо добро, тълпата, която Уинстън Найлс Румфорд бе събрал в Нюпорт беше добра тълпа. Тя не бе настроена като тълпа. Членовете и продължаваха да владеят собствените си съзнания и Румфорд не ги подкани да вземат участие в никакво действие — най-малко от всичко ги накара да аплодират и подвикват.