Барабанчето замлъкна, когато ръката на Малачи Констант улови първото златно стъпало на най-високата преносима стълба на света. Погледна към върха и видя горния и край малък като глава на топлийка. Констант опря за миг чело на стъпалото, което бе уловила ръката му.
— Има ли нещо, което искате да ни кажете, преди да се изкачите по стълбата, мистър Констант? — попита Румфорд от дървото.
Един микрофон, поставен на мачта, отново се приближи до устата му. Констант облиза устни.
— Искате ли да кажете нещо? — настоя Румфорд.
— Ако ще говориш — подвикна техникът, който отговаряше за микрофона, — говори съвсем нормално и дръж устата си на десет сантиметра.
— Ще ни кажете ли нещо, мистър Констант? — обади се пак Румфорд.
— Може би… може би не си струва да се споменава — заговори най-накрая Констант, — но въпреки това ми се ще да кажа, че не съм в състояние да разбера нито едно от нещата, които ми се случиха, откакто кацнах на Земята.
— Значи имате чувството, че не участвате в тях, така ли е? — попита Румфорд от дървото.
— Няма значение — отвърна Констант. — Въпреки това ще се изкача по стълбата.
— Е — каза Румфорд от върха на дървото, — ако чувствате, че се отнасяме с вас несправедливо, кажете ни едно добро нещо, което сте свършили през живота си и ние ще решим дали тази добрина може да ви освободи от изпитанието, което сме предвидили за вас.
— Добрина? — попита Констант.
— Да — отвърна Румфорд великодушно. — Кажете ми едно добро нещо, което сте направили през живота си, ако можете да си спомните.
Констант се замисли. Паметта му бе изпълнена най-вече с промъкването по безкрайните тунели на пещерите. Там имаше доста възможности да направи неща, които биха могли да минат за добрини към Вооз и хармониумите, но той не би могъл да твърди с ръка на сърцето, че се е възползвал от тях.
Замисли се за Марс, за нещата, които се съдържаха в писмото му до себе си. Там би трябвало да има нещо, показващо добрината му.
И си припомни Стони Стивънсън — приятеля. Имаше приятел, което без съмнение беше нещо добро.
— Имах приятел — промълви Малачи Констант пред микрофона.
— Как се казваше той? — попита Румфорд.
— Стони Стивънсън — отвърна Констант.
— Само един приятел? — поинтересува се Румфорд от дървото.
— Само един — отсече Констант. Горката му душа се разтопи от удоволствие, когато си даде сметка, че един-единствен приятел е напълно достатъчен, за да бъде удовлетворена човешката нужда от приятелство.
— В такъв случай — обяви Румфорд от дървото — претенцията ви за доброта ще бъде уважена в зависимост от това, доколко добър приятел сте били на този Стони Стивънсън.
— Добре — съгласи се Малачи Констант.
— Спомняте ли си една екзекуция на Марс, мистър Констант, в която вие играхте ролята на палача? — попита Румфорд от дървото. — Когато удушихте един мъж, завързан за стълб, пред очите на три полка от Армията на Марс?
Констант бе положил всички усилия да заличи този спомен от паметта си. До голяма степен беше успял и сега съвсем искрено се мъчеше да си припомни. Не беше съвсем сигурен, че тази екзекуция се е състояла.
— М-м-мисля, че си спомням — отговори той.
— Е, човекът, когото удушихте тогава, беше вашият голям, добър истински приятел Стони Стивънсън — каза Уинстън Найлс Румфорд.
Малачи Констант плачеше, докато се изкачваше по стълбата. Спря на средата и Румфорд му извика още веднъж през високоговорителите:
— Сега чувствате ли се в малко по-голяма степен жизнено заинтересован участник в събитията, мистър Констант?
Мистър Констант се чувстваше. Сега напълно бе разбрал колко безполезен е и изпитваше горчиво одобрение към всеки, който би се отнесъл с него грубо.
А когато стигна до върха, Румфорд му каза все още да не затваря вратата, защото партньорката и синът му ще дойдат след малко.
Констант седна на прага на космическия кораб в горния край на стълбата и се заслуша в кратката проповед на Румфорд за партньорката на Малачи Констант, за еднооката жена със златни зъби, наречена Бе. Слушаше невнимателно. Очите му съзряха една по-утешителна проповед в панорамния изглед към града, залива и островите в далечината.
Проповедта на панорамния изглед казваше, че дори и без приятел в цялата Вселена, човек пак може да възприема родната си планета като тайнствено, тъжно красива.
— А сега — продължи Уинстън Найлс Румфорд от дървото, толкова по-ниско от Констант, — ще ви разкажа за жената, която продаваше малачита пред вратата, жената, която заедно със своя син, сега ни гледа толкова гневно.
По време на пътуването си до Марс преди толкова много години, Малачи Констант успя да и наложи присъствието си, вследствие на което тя му роди този син. Преди това тя беше моя жена и господарка на имението. Истинското и име е Беатрис Румфорд.