Според думите на Сало, тралфамадорците се произвеждаха един друг. Никой не знаеше със сигурност как се е появила първата машина.
Ето какво гласи легендата:
Някога на Тралфамадор живеели същества, които нямали нищо общо с машините. На тях не можело да се разчита. Не били ефективни. Не били предсказуеми. Не били дълготрайни. И тези бедни същества вярвали маниакално, че всичко, което съществува, трябва непременно да има свой смисъл и че смисълът на някои неща е по-висш от смисъла на други.
Тези същества прекарвали по-голямата част от времето си в опити да разгадаят своя собствен смисъл. И всеки път, когато откривали нещо, което им се струвало, че е техен смисъл, той се оказвал толкова нисш, че те се изпълвали със срам и отвращение.
И вместо да служат на нисшите цели на този техен смисъл, съществата създали машини, които да правят това. Така били свободни да служат на по-висши цели. Но колкото и висши цели да откривали, те не били достатъчно висши.
И създавали машини, които да служат на тези по-висши цели.
Машините се справяли толкова добре, че най-накрая им била поверена задачата да открият какъв е висшият смисъл на самите същества.
Машините съвсем честно докладвали, че е невъзможно да се каже, че съществата изобщо имат какъвто и да било смисъл.
И съществата започнали да се избиват едни други, защото най-много от всичко мразели нещата, които нямат смисъл.
Открили, че не ги бива дори в убиването, така че поверили и тази работа на машините. И машините се справили с нея за по-кратко време, отколкото е нужно, за да се произнесе „Тралфамадор“.
Сега Сало наблюдаваше през окуляра приближаването на космическия кораб, на който бяха Малачи Констант, Беатрис Румфорд и техният син Хроно. Корабът бе програмиран да кацне автоматично на брега на море Уинстън.
Трябваше да кацне сред два милиона статуи на човешки същества в естествен ръст. Сало ги правеше със скорост от около десет за земна година.
Статуите се намираха край море Уинстън, защото бяха направени от титански торф. Титанският торф се среща в изобилие около море Уинстън само на метър под повърхностния почвен слой.
Титанският торф е любопитно вещество, а за умелия и искрен скулптор — привлекателно.
Веднага след като се изкопае, той е мек като земен маджун.
След като престои един час под въздействието на светлината и въздуха на Титан, маджунът придобива здравината и твърдостта на гипс.
След два часа въздействие става твърд като гранит и трябва да се обработва с длето за камък.
След три часа въздействие само диамант може да надраска повърхността му.
Сало бе получил вдъхновение, за да създаде толкова много скулптори от театралното поведение на човешките същества. Вдъхновяваше го не толкова онова, което правеха, колкото начинът, по който го правеха.
Жителите на Земята през цялото време се държаха така, сякаш на небето има голямо око, прегладняло за забавления.
Това око беше жадно за голям театър. Беше му безразлично дали театърът на Земята е комедия, трагедия, фарс, сатира, атлетика или водевил. То искаше просто да наблюдава голямо представление и беше очевидно, че земните същества смятаха това изискване за също толкова непреодолимо, колкото и гравитацията.
Изискването на окото беше толкова властно, че хората почти не се занимаваха с друго, освен да играят пред него — ден и нощ, дори в сънищата си.
Голямото око беше единствената публика, от която земните жители се интересуваха. Изпълненията с най-много фантазия, които Сало бе наблюдавал, обикновено бяха на земяни, останали ужасно самотни. Те обикновено си мислеха, че голямото око наистина е единствената им публика.
Сало, чрез твърдите като диамант статуи, се бе опитал да съхрани някои от състоянията на духа на земните същества, изиграли най-интересните представления пред въображаемото голямо око.
Не по-малко изненадващи от статуите бяха и титанските маргаритки, растящи в изобилие около море Уинстън. Когато Сало пристигна на Титан през 203 117 година преди Христа, маргаритките бяха малки, подобни на звездички жълти цветенца, не по-големи от сантиметър в диаметър.
Сало започна да ги селекционира.
Когато Малачи Констант, Беатрис Румфорд и синът им Хроно пристигнаха на Титан, стъблата на маргаритките бяха достигнали един метър в диаметър, цветовете им бяха светлолилави, напръскани в розово и тежаха не по-малко от тон.
Сало, след като видя приближаването на Малачи Констант, Беатрис Румфорд и сина им Хроно, наду стъпалата си до размерите на топки за немски батбол. Той стъпи върху кристално чистите води на море Уинстън и се запъти към Румфордовия Тадж Махал.