Влезе в оградения двор на двореца и изпусна въздуха от стъпалата си. Той изсвистя. Свистенето се отрази от стените.
Лилавият шезлонг на Уинстън Найлс Румфорд край басейна беше празен.
— Скип? — повика го Сало. Използваше това най-интимно от всички възможни имена на Румфорд, неговото детско име, въпреки че на Румфорд му беше неприятно. Използваше го, за да изпита приятелските отношения между двамата — да ги подложи на едно малко изпитание, да се увери, че те ще устоят, че ще се окажат трайни.
Имаше причина Сало да подлага приятелството им на такъв ученически изпит. Преди да попадне в Слънчевата система той никога не бе чувал за приятелство. Това беше една прекрасна новост за него. Трябваше да си играе с нея.
— Скип? — извика той пак.
Във въздуха се носеше необичайна миризма. Сало я определи като озон. Не можеше да си обясни присъствието и.
В пепелника до стола на Румфорд все още димеше цигара, следователно той не бе станал от него отдавна.
— Скип? Казак? — извика Сало. Бе необичайно за Румфорд да не дреме на стола си, за Казак да не дреме край него. Мъжът и кучето му прекарваха по-голямата част от времето си край басейна, заслушани в сигналите, които изпращаха другите техни части от времето и пространството. Румфорд обикновено седеше неподвижно, заровил длан в козината на кучето край него. Казак обикновено скимтеше и помръдваше сънливо уши.
Сало погледна към водата в правоъгълния басейн. На дъното му, под триметров пласт вода бяха трите сирени от Титан, трите красиви човешки жени, предложени на похотливия Малачи Констант преди толкова много време.
Те бяха статуи, които Сало бе изработил от титански торф. От милионите направени от него статуи, само тези три бяха оцветени в естествени цветове. Това се бе наложило, за да изпъкнат сред разкошното ориенталско обзавеждане на двореца.
— Скип? — извика Сало още веднъж.
Обади се Казак, кучето от космоса. То излезе от постройката с куполи и минарета, която се отразяваше във водата на басейна. Излезе от дантелените сенки на осмоъгълното помещение вътре, с вдървена походка.
Казак имаше вид на отровен.
Казак трепереше и гледаше втренчено към нещо встрани от Сало. Там нямаше нищо.
Казак спря, сякаш се подготвяше за ужасната болка, която щеше да му причини следващата крачка.
Освен това пращеше и светеше, обхванат от огъня на Свети Елмо.
Огънят на Свети Елмо представлява изпразване на електрически заряди, придружено от светене, което не причинява на засегнатите от него по-голямо неудобство от гъделичкане с перо. Но съществото изглежда обхванато от огън и може да му се прости, ако се уплаши.
Светенето на Казак бе ужасяващо за окото. И от кучето се носеше миризма на озон.
Казак не помръдваше. Способността му да се изненадва на това удивително явление отдавна бе изчерпана. Понасяше пламъците с търпелива тъга.
Огънят угасна.
Под арката се появи Румфорд. Той също имаше нездрав, измъчен вид. Една дематериализационна ивица, ивица от нищо, широка около педя, премина по тялото му от краката до главата. Последваха я две по-тесни на няколко сантиметра разстояние.
Румфорд вдигна ръце нагоре и разпери пръсти. От върховете им излизаха розовите, виолетови и бледозеленикави пламъци на огъня на Свети Елмо. В косата му играеха златисти сияния, сговорили се да му създадат фалшив ореол.
— Мир — каза Румфорд вяло.
Огънят на Свети Елмо угасна.
Сало се почувства ужасен.
— Скип! — извика той. — Какво става, Скип?!
— Слънчеви петна — отговори Румфорд. Той се добра до шезлонга, стовари едрото си тяло в него и прикри очите си с ръка, отпусната и бяла като мокра носна кърпа.
Казак легна до него. Казак трепереше.
— Аз… Никога досега не съм те виждал такъв — измънка Сало.
— Никога досега не е имало такава слънчева буря — каза Румфорд.
Сало не се изненада, че Слънцето влияе токова силно на хроно-синкластично инфундибулумираните му приятели. Беше виждал Румфорд и Казак да се чувстват неразположени заради слънчевите петна и друг път — но най-сериозният симптом при тези случаи беше краткотрайното гадене. Електрическите заряди и дематериализационните ивици бяха нещо ново.
Докато Сало наблюдаваше Румфорд и Казак, те изведнъж станаха двуизмерни, като фигури, нарисувани върху трептящо знаме.
След това се стабилизираха, отново станаха закръглени.
— Мога ли да направя нещо за теб, Скип? — попита Сало.
Румфорд простена.
— Защо всички трябва да задават този ужасен въпрос!
— Извинявай — смути се се Сало. Стъпалата му сега бяха напълно изпуснати и хлътнали навътре — бяха се превърнали в смукала. Когато стъпваше по полираната настилка, те издаваха всмукващи звуци.