— Трябва ли да издаваш тези звуци? — попита Румфорд с раздразнение.
На старият Сало му се прииска да умре. Досега приятелят му Румфорд не му бе казал нито една груба дума. Сало не можеше да го понесе.
Той затвори две от трите си очи. Третото се насочи към небето. Погледът му привлякоха две движещи се сини точки. Те бяха реещи се титански сини птици.
Бяха открили въздушно течение, което ги тласкаше нагоре.
Крилата им не помръдваха.
Нито едно перце по тях не се движеше нехармонично. Животът беше реещ се сън.
— Гра-а-а-а! — обади се едната синя птица.
— Гра-а-а-а! — съгласи се другата.
Те прибраха крилете си едновременно и полетяха надолу като камъни. Сякаш ги очакваше сигурна смърт край стените на Румфорд. Но след миг отново се спряха, за да започнат още едно продължително и волно изкачване.
Този път се понесоха към небе, набраздено от дирята изпарения, оставяна от кораба на Малачи Констант, Беатрис Румфорд и сина им Хроно. Скоро щеше да кацне.
— Скип? — обади се Сало.
— Трябва ли непременно да ме наричаш така? — попита Румфорд. — Не обичам това име… освен ако го използва някой, с когото съм израсъл от дете.
— Помислих си… като твой приятел… — започна Сало, — че може би имам право да…
— Хайде да оставим този камуфлаж — тросна се Румфорд.
Сало затвори и третото си око. Кожата се изпъна по тялото му.
— Камуфлаж? — попита той.
— Краката ти отново издават тези звуци! — изръмжа Румфорд.
— Скип! — извика Сало и коригира непоносимото си фамилиарничене. — Уинстън, чувствам се в някакъв кошмар, като ми говориш така! Мислех, че сме приятели!
— Да кажем, че сме били от полза един за друг до известна степен и толкова.
Главата на Сало се заклати леко върху шарнирното си окачване.
— Мислех, че беше нещо повече от това — промълви той най-накрая.
— Да кажем — обади се Румфорд кисело, — че сме открили един в друг средство за постигане на съответните си цели.
— Аз… помогнах ти с радост… и се надявам наистина да съм ти бил от полза — каза Сало и отвори очите си. Трябваше да проследи реакцията на Румфорд. Той нямаше как отново да не стане добър към него, защото му бе помогнал безкористно.
— Не ти ли дадох половината си запаси от УВДБ? — попита Сало. — Не ти ли позволих да прекопираш кораба ми, за да направиш корабите на Марс? Не пилотирах ли първите няколко полета за набиране на доброволци? Не ти ли помогнах да измислиш как да контролираш марсианците, така че да не създават проблеми? Не ти ли помагах ден след ден да създадеш новата религия?
— Така е — кимна Румфорд. — А какво е последното, което направи за мен?
— Какво? — попита Сало.
— Няма значение — отвърна Румфорд троснато. — Това е краят на един земен виц, който при дадените обстоятелства никак не е смешен.
— О! — възкликна Сало. Той знаеше много земни вицове, но не и този.
— Краката! — извика Румфорд.
— Извинявай! — стресна се Сало. — Ако можех да плача като земянин, щях да го направя! — Не можеше да овладее тъгуващите си крака. Те продължаваха да издават звуците, които Румфорд изведнъж толкова намрази. — Съжалявам за всичко! Знам едно, че се опитах по всички възможни начини да ти бъда истински приятел и не съм искал абсолютно нищо в замяна!
— И не е било нужно! — озъби се Румфорд. — Не е било нужно да искаш каквото и да било! Трябвало е само да седнеш и да чакаш всичко да капне в скута ти!
— Какво съм чакал да капне в скута ми? — попита Сало изненадано.
— Резервната част за кораба ти — каза Румфорд. — Тя почти е пристигнала. Идва, господине! Намира се у момчето на Констант. Нарича я свой талисман… като че ли не знаеш!
Румфорд стана, позеленя и помоли с жест за тишина.
— Извинявай, ще ми прилошее отново.
На Уинстън Найлс Румфорд и кучето му Казак наистина им прилоша пак — още по-силно от преди. На горкия Сало му се струваше, че ще се превърнат в нищо или ще експлодират.
Казак започна да вие, обвит в кълбо от огъня на Свети Елмо.
Румфорд стоеше изпънат, с изцъклени очи — като огнен стълб.
И този пристъп премина.
— Извинявай — изрече Румфорд със сразяваща учтивост. — Какво беше започнал да говориш?
— Какво? — попита Сало.
— Каза нещо… или се опита да кажеш.
Само потта по челото на Румфорд подсказваше, че е преживял нещо неприятно. Той постави цигара в едно дълго, кокалено цигаре и я запали. Издаде напред долната си челюст. Цигарето сочеше нагоре.
— Ще бъдем необезпокоявани още три минути — каза той. — Та за какво говореше?