Сало си припомни за какво ставаше дума с усилие. Когато си припомни, се разстрои още повече. Най-лошото възможно нещо се бе случило. Румфорд не само бе разбрал за влиянието, което тралфамадорците оказваха върху делата на земяните, което би го оскърбило достатъчно, но изглежда също така смяташе себе си за главната жертва на това влияние.
Понякога Сало изпитваше неспокойното подозрение, че Румфорд може би се намира под влиянието на тралфамадорците, но веднага прогонваше тази мисъл от главата си, тъй като не бе в състояние да направи нищо в тази връзка. Не бе говорил с него за това, защото беше сигурен, че хубавата им дружба ще бъде прекратена веднага. Неуверено, Сало се замисли над възможността Румфорд да не е научил чак толкова много.
— Скип — каза той.
— Моля те! — укори го Румфорд.
— Мистър Румфорд — поправи се Сало, — мислите, че по някакъв начин съм ви използвал?
— Не ти — отвърна Румфорд, — а другите машини на прекрасния ти Тралфамадор.
— Хъм. Мислите… Мислиш, че са те използвали? Скип?
— Тралфамадор — отбеляза Румфорд — достигна до Слънчевата система, грабна ме и ме използва като някаква си картофобелачка!
— Ако си можел да видиш подобно нещо в бъдещето, защото досега не си го споменал?
— Никой не обича да го използват — заяви Румфорд. — Човек е склонен да не признава подобни неща пред себе си до последния възможен момент. — Той се усмихна кисело. — Може би ще се изненадаш, ако ти кажа, че се гордея, колкото и глупашки заблудена да е тази гордост, с това, че сам вземам решенията си и сам преценявам мотивите си за тях.
— Не съм изненадан — каза Сало.
— Така ли? — попита Румфорд язвително. — Мислех си, че това е нещо твърде деликатно, за да може да го схване една машина.
Това със сигурност бе слабото място в отношенията им. Сало беше машина, тъй като бе проектиран и произведен. Той не криеше този факт. Но Румфорд никога досега не го беше използвал, за да го обиди. Едва прикрито зад тънкия воал на благородството, Румфорд му даваше да разбере, че да си машина означава да си нечувствителен, да нямаш въображение, да си вулгарен и да следваш неотклонно целите си, без следа от съвест…
Сало бе удивително уязвим за това обвинение. Благодарение на голямата духовна близост, която някога се бе развила между тях, сега Румфорд знаеше как да го нарани.
Сало отново затвори две от трите си очи и се загледа в реещите се сини птици. Бяха големи колкото земни орли.
На Сало му се искаше да е титанска синя птица.
Корабът, на който бяха Малачи Констант, Беатрис Румфорд и сина им Хроно, се плъзна ниско над двореца и се приземи на брега на море Уинстън.
— Давам ти честната си дума — заговори Сало, — не знаех, че те използват и нямам никаква представа за какво…
— Машина! — каза Румфорд гадно.
— Кажи ми, за какво са те използвали, моля те — продължи Сало. — Честна дума, нямам абсолютно никаква представа…
— Машина! — повтори Румфорд.
— След като мислиш за мен толкова лоши неща, Скип… Уинстън… мистър Румфорд — каза Сало, — след всичко, което направих единствено в името на дружбата, вероятно няма какво повече да сторя или кажа, за да променя положението.
— Точно това, което би казала една машина!
— Машината го каза — обади се Сало примирено. Той наду стъпалата си до размерите на топки за немски батбол и се приготви да напусне двореца на Румфорд, да премине по море Уинстън и никога повече да не се върне. Едва когато стъпалата му бяха напълно надути, той схвана предизвикателството в думите на Румфорд. В тях се съдържаше съвсем ясен намек, че в крайна сметка има нещо, което той би могъл да направи, за да промени положението.
Макар и машина, Сало бе достатъчно чувствителен, за да разбере, че да попита какво е това нещо, би означавало да хленчи. Той се овладя. В името на дружбата бе готов да хленчи.
— Скип — примоли се той, — кажи ми какво да направя. Каквото и да е то, всичко…
— След много малко време — каза Румфорд — един взрив ще освободи края на моята спирала от Слънцето и ще я запрати извън Слънчевата система.
— Не! — извика Сало. — Скип! Скип!
— Не, не, само без съжаления, моля — прекъсна го Румфорд и направи крачка назад, страхувайки се да не го докоснат. — Всъщност, това е нещо доста хубаво. Ще видя много нови неща, много нови същества. — Опита се да се усмихне. — Уморително е, ще знаеш, да си уловен в монотонния часовников механизъм на Слънчевата система. — Засмя се дрезгаво. — В края на краищата, няма да умра или нещо подобно. Това, което някога е било, винаги ще бъде и това, което някога ще бъде, винаги е било. — Поклати глава бързо и пророни една сълза, която не знаеше, че е застанала на клепача му.