Той се изплю отново.
— Отказвам се — каза Констант.
— Оттеглям се — каза Констант.
— Напускам — каза Констант.
Малкото му семейство се съгласи без особен ентусиазъм. Храбрата му реч вече им беше втръснала. Бе я произнасял много пъти по време на седемнайсетмесечния полет от Земята до Титан — и освен това тя беше рутинна философия на всички ветерани от Марс.
Всъщност Констант и без това не говореше на семейството си. Говореше силно, така че гласът му да се понесе над гората от статуи и над море Уинстън. Това бе политическа декларация, която трябваше да чуе Румфорд и всеки друг, който се спотайваше наоколо.
— За последен път взехме участие — извика Констант силно — в експерименти, борби и празненства, които не разбираме!
— Разбираме… — долетя ехото откъм стената на двореца, построен на недалечния остров в море Уинстън. Разбира се, това беше дворецът на Румфорд, неговият Тадж Махал, неговата Блуждаеща крепост. Констант не се изненада, че го вижда на това място. Беше го видял, когато слезе от космическия кораб, бе го видял да блести като Божествения град на свети Августин.
— И какво ще стане сега? — попита Констант ехото. — Всички статуи ще оживеят?
— Оживеят — повтори ехото.
— Това е ехо — обясни Беатрис.
— Знам, че е ехо — отвърна Констант.
— Откъде да знам, че знаеш? — сви рамене Беатрис. Тя се държеше сдържано и мило. Показа се много добра към Констант, не го обвини за нищо, не очакваше от него нищо. Една не така аристократична жена би могла да превърне живота му в ад, да го изкара виновен за всичко и да иска от него да направи чудеса.
По време на пътуването не правиха любов. Нито Констант, нито Беатрис проявяваха някакъв интерес към това. Ветераните от Марс бяха такива.
Както можеше да се очаква, пътуването бе сближило Констант с партньорката и детето им — повече, отколкото на сложната позлатена система от подиуми, скелета, сцени, амвони, стъпала и мостчета в Нюпорт. Но единствената любов в семейството все още беше само между Беатрис и Хроно. Освен тази любов между майка и син съществуваше само учтивост, мрачно съчувствие и потиснато недоволство от принудата изобщо да бъдат семейство.
— О, Боже! — възкликна Констант. — Животът е смешен, когато се замислиш!
Младият Хроно не се усмихна, когато баща му каза, че животът е смешен.
Младият Хроно най-малко от всички в семейството можеше да смята, че животът е смешен. Беатрис и Констант можеха все пак да се смеят горчиво над невероятните случайности, които бяха преживели. Младият Хроно не можеше да се смее с тях, защото самият той беше невероятна случайност.
Нищо чудно, че най-ценните съкровища на младия Хроно бяха неговият талисман и автоматичният му нож.
Младият Хроно сега извади автоматичния нож и разсеяно отвори острието. Очите му се присвиха. Беше готов да убива, ако това се наложеше. Гледаше към една позлатена гребна лодка, която потегли от двореца на острова.
Гребеше някакво същество, с цвят на мандарина. Това, разбира се, беше Сало. Идваше с лодката, за да закара семейството до двореца. Гребеше лошо, защото никога досега не го беше правил.
Той притежаваше едно предимство пред хората-гребци — имаше едно око и на тила.
Младият Хроно пусна един отблясък в окото на стария Сало. Направи го с острието на автоматичния нож.
Задното око на Сало премигна.
Изпращането на отблясъка в окото на Сало не бе детска игра за младия Хроно. Това беше ловкост от джунглата, предназначена да смути всяко същество, което се изпречеше пред погледа му. То беше едно от хилядите неща, които Хроно и майка му бяха научили през годината, която бяха прекарали в джунглата на Амазонка.
Кафявата ръка на Беатрис стисна един камък.
— Смути го още веднъж — каза тя тихо на сина си. Младият Хроно още веднъж изпрати отблясък в окото на стария Сало.
— Изглежда тялото е единствената му мека част — отбеляза Беатрис, без да движи устни. — Ако не успееш да пробиеш тялото му, опитай в окото.
Хроно кимна.
Констант почувства ледени тръпки, когато видя колко професионален екип за самоотбрана са партньорката и синът му. Той не участваше в плана им. Нямаха нужда от него.
— Какво да направя аз? — попита Констант.
— Ш-ш-ш-т! — сряза го Беатрис грубо.
Сало извади на брега позлатената лодка. Завърза я бързо с нескопосан възел за ръката на една статуя край водата. Тя беше на гола жена, която свиреше на тромбон. Беше наречена тайнствено: „Евелина и нейната вълшебна виолина“.
Сало бе прекалено покрусен от скръб, за да мисли за собствената си безопасност — дори не бе в състояние да си даде сметка, че би могъл да предизвика страх у някого. Той застана за миг неподвижно върху блок втвърден титански торф, недалеч от лодката. Тъжните му крака засмукаха мокрия камък. Освободи ги с огромно усилие.