— Знаеш ли, наистина ти се възхищавам за това, което направи — каза тя.
— Имаш предвид напускането ми ли?
Тя кимна, все така втренчена пред себе си.
— Нямах друг избор.
— Точно това имам предвид и аз.
Тя се обърна към мен и ме дари с топлата си приятелска усмивка. Слънцето се пречупи в късата й кестенява коса. Носеше бяла фланелка с къси ръкави и дълга памучна рокля, леки летни дрехи, които меко обгръщаха плавните очертания на тялото й.
Джейми не я заслужаваше.
И така, останах при Кейт и Джейми. Прекарах два дни в събиране на нещата в апартамента си. Налагаше се да говоря с фирми посредници за търсене на наематели, да търся водопроводчик за ремонт на бойлера, да подреждам, опаковам и да наемам фургон за прекарването на багажа си, осемдесет процента от който бяха книги. Агентите бяха изпълнени с оптимизъм, че могат да намерят наемател, чийто наем почти да покрива ипотеката ми.
Отново заработих над дисертацията си. Бях си мислил, че възстановяването на липсващите глави ще е отчаяна работа, но не се оказа така. Спомнях си много добре какво бях написал и макар да ми се наложи да преровя записките си, дори и това ми достави удоволствие.
А и на самата дисертация това й се отрази благотворно. За съжаление обаче не бях си съставял подробни списъци за всички източници, от които се нуждаех. Щеше да ми се наложи да отделя няколко дни в библиотеката на Школата за руски изследвания в Лондон. По-голямата част от останалата работа спокойно можех да си я свърша при Джейми в Докенбуш Фарм.
Беше много приятно за работа местенце, особено през май. На горния етаж на къщата имаше стая за гости. Нагласих си една маса и стол пред прозореца и разположих на масата новия си „Макинтош“, който бях купил в очакване на парите от застраховката. Погледът ми минаваше над короните на ябълковите дървета и стигаше до две ниви с млада ръж и един нисък залесен хълм зад тях. Картината беше рядко идилична. Работех по цял ден, от осем до осем, като прекъсвах по час за обяда с Кейт и Оливър. Успях да се потопя целият в света на Пушкин и да забравя собствения си свят. Рикардо, Едуардо и „Декер“ все още съществуваха някъде, но много далеч.
Единственото, което ми напомняше за тях, беше Джейми, който всяка вечер донасяше със себе си атмосферата на „Декер“. Скоро обаче и това изчезна: той не искаше да разговаряме на тази тема, аз и Кейт също. Атмосферата в къщата се бе подобрила от спора им за моето пристигане. Всяка вечер си прекарвахме много весело — стояхме до късно, пийвахме и разговаряхме. Имах чувството, че всеки ден е празник.
Позвъних на полицейския участък в Кениш Таун да разбера как върви работата по делото номер 152634/Е. Не ме изненадаха с вестта, че все още тъпчат на едно място. Нищо от откраднатите ми вещи не се бе появило на пазара. Бяха разпитали Едуардо, който естествено бе отрекъл всякаква съпричастност към взлома, и не бяха успели да намерят никаква връзка между него и обира, ако не се брояха подозренията ми.
Сещах се от време на време за Изабел, макар и не редовно. Изпитвах горестно чувство на вина заради това, макар и с разума си да разбирах, че така е по-добре за мен. Когато мислех за нея, винаги бях напрегнат, разтревожен, изпитвах чувство на вина, несигурност, гняв. Бяхме прекарали само няколко дни заедно, но непрекъснато се тормозех с въпроса дали връзката ни би могла да оцелее и все повтарях, че всичко би се развило добре. Много добре. И изпадах в гняв, че ми бяха попречили да се убедя в това.
Позвъних на Луиш да го питам дали няма някакви нови вести. Зарадва се на обаждането ми. Каза ми, че бил представил една голяма холандска банка с добри връзки в Бразилия на Умберто Алвеш и предложил да си поговорят за финансирането на сделката с фавелите. Възраждането на сделката щяло да отнеме поне два месеца, но въпреки това Умберто бил оптимист. Зарадвах се, че Рикардо наистина е имал причина да изпадне в гняв.
— Някакви, новини за Изабел?
Последва тежка тишина.
— Нищо — отвърна накрая той. — Нищо.
— Полицията не откри ли нещо?
— Не. — Той млъкна. Изчаках го да продължи. — Тя е жива, да знаеш. Още не са намерили тялото й. Ако беше мъртва, щяха да я открият. Знам, че е жива. Усещам го.
— Моля се да си прав — казах. Бях длъжен да вярвам, че е прав.
Една вечер в края на втората ми седмица в Докенбуш Фарм „Декер“ отново нахлу в живота ми. Джейми се върна от работа доста напрегнат и за пръв път първата чаша вино не успя да прогони напрежението. Беше дошъл моментът да нарушим негласното си табу.