Какво обаче можех да направя?
Спомних си, че Кейт предлагаше на Джейми да си потърси работа в „Блумфийлд Уайс“. Вярно, това щеше да ядоса Рикардо. Но той едва ли щеше да се развълнува чак толкова, ако започнех работа при тях. Едва ли щях да представлявам чак толкова голяма ценност за тях с двумесечния си опит във финансовото дело.
Я почакай! Май че го измислих. Отначало ми се стори истински абсурд, но колкото повече го обмислях, толкова по-смислено ми изглеждаше. Захвърлих Пушкин на една страна и започнах трескаво да подреждам мислите си върху чист лист хартия.
Щеше да ми трябва късмет. Извадех ли го обаче, „Декер“ щеше да го духа много здраво. И то благодарение на мен.
24.
Същия следобед попитах Кейт дали ще има нещо напротив, ако проведа няколко международни разговора. Тя не възрази. Започнах със службата за международни справки и поисках номера на „Блумфийлд Уайс“ в Ню Йорк. После позвъних в централата им, като поисках името и номера на президента им. После набрах самия президент.
Оказа се, че Сидни Стал бил в Лондон. И това ако не беше късмет! Взех лондонския му номер от секретарката му в Ню Йорк.
— Тук офисът на господин Улпин — обади се женски глас.
— Мога ли да говоря с господин Стал? Разбрах, че в момента е в Лондон.
— Да, в Лондон е. Но в момента има среща с господин Улпин. С кого разговарям?
— Ник Елиот. От „Декер Уорд“.
— Може ли някой друг да ви свърши работа, господине? Господин Стал ще бъде зает доста време.
Филтрираха ме. Не беше изненадващо.
— Не. Трябва да разговарям лично с господин Стал. Бихте ли му предали, че става дума за загубите на „Декер Уорд“ по мексиканската им позиция? Ще ви бъда особено благодарен, ако му предадете, че го търся неофициално. Ще ви дам номера си. — Дадох й домашния номер на Джейми.
— Разбира се, господине. Ще му предам — произнесе женският глас, като не остави и съмнение у мен, че господин Стал в никакъв случай няма да се обади.
Помислих си дали да не отида в „Блумфийлд Уайс“ посредством Стивън Трофтън, но след известен размисъл се отказах от идеята. Не можех да му се доверя и бързо щях да загубя контрола върху събитията. Много по-добре беше да търся пряк контакт с шефа им.
Седях до телефона във всекидневната и четях вестник. Кейт беше в градината и играеше с Оливър. По едно време влезе да си вземе нещо разхладително.
— Почивка ли? — запита тя изненадана. Никога не прекъсвах за повече от десет минути, ако не се броеше времето за хранене.
— Току-що завърших една глава — казах. — И сега си консумирам наградата — четене на вестник.
Тъкмо бях преполовил спортния раздел на вестника, когато телефонът иззвъня. Мигновено грабнах слушалката.
— Мога ли да говоря с Ник Елиот? — попита млад и спокоен американски глас.
— Да, аз съм.
— Обажда се Престън Морис. Работя за господин Стал. Доколкото разбирам, сте го търсили.
Огледах се. Кейт беше още в градината.
— Трябва да говоря лично с господин Стал — казах.
— Страхувам се, че днес това няма да е възможно. Може би аз мога да го заместя?
Филтрирането продължаваше с пълна пара.
— Добре, слушайте. Аз съм бивш служител на „Декер Уорд“. Разполагам с подробности за последните им загуби от търговия на развиващите се пазари и искам да направя едно предложение. Бих искал да го обсъдя утре с господин Стал. Няма да отнеме повече от четвърт час. Ако това, което му кажа, не му хареса, може да ме изхвърли с чиста съвест.
— Ще проверя и ще ви позвъня пак.
Следобеда се опитах да стоя по-близо до телефона от Кейт, но не успях. Той звънна точно след шест и въпреки усилията ми тя вдигна първа.
— Престън Морис — каза ми тя, подавайки ми слушалката. Не откъсна поглед от мен, докато уговарях среща в девет и четиридесет пет следващата сутрин. После попита: — Кой е този Морис?
— О, един човек, който иска да се видим — отвърнах.
— Заприлича ми на банкер.
— Сериозно? Ще му предам думите ти — отвърнах, докато се измъквах от стаята, сподирен от озадачения й поглед.
Офисите на „Блумфийлд Уайс“ се намираха в Бродгейт, модерен комплекс от кафяви мраморни кантори зад гарата Ливърпул стрийт. Трябваше да преговарям с охраната, рецепцията и секретарката, преди да ми посочат един диван пред една затворена врата. Докато чаках, си спомних Изабел и посещението ни в кантората на Умберто Алвеш. Усмихнах се при спомена как възмутено бе реагирала, че той бе дал мандата за сделката с фавелата на „Блумфийлд Уайс“. Щях да имам нужда от всичката й бойкост, ако исках да доведа делото си докрай. Чувствах я сякаш беше застанала до мен, и се заклех да не я предавам.