След половин час вратата се отвори и се показа един дребен птицеподобен човечец с бяла риза и презрамки. Прецени ме за секунда и не остана впечатлен от видяното. Почти усетих хода на мислите му — че срещата ще продължи максимум пет минути, а не четвърт час.
— Аз съм Сидни Стал, заповядайте. — Той ми подаде ръка и ме въведе в един просторен офис с огромно бюро и комплект кремави кресла и диван. Двамата мъже, които бяха приседнали на ръба на дивана, мигновено се изправиха. Единият беше млад и висок, другият — по-възрастен и по-обрулен. Стал махна към тях.
— Помощникът ми Престън Морис, с когото вече сте разговаряли, и Сай Улпин, който ръководи отдела ни по развиващите се пазари в Лондон.
Стиснахме си ръцете. Стал беше много дребен, едва ли имаше и метър и петдесет, и тежеше най-много шейсет килограма. Изглеждаше като джудже край двамата други, но веднага се виждаше, че той е шефът. Те се отдръпваха от него, сякаш им беше неудобно да го гледат отвисоко.
— Какво можем да направим за вас, господин Елиот? — запита Стал, докато сядаше. Всички последвахме примера му. Погледът му беше насочен към мен, но без да е фокусиран. Явно мислеше или за последната си среща, или за следващата.
Хванах направо бика за рогата.
— Работих в „Декер Уорд“ последния месец и някой друг ден отгоре. Преди две седмици напуснах. — „Е и какво от това?“ — ми казваше изражението му. — Случайно знам, че „Декер“ са се насадили здраво на много дълги позиции с мексикански облигации за последните няколко седмици.
— Това е известно на целия пазар — каза Сай Улпин.
— „Декер“ сключиха тази сделка с Мексико, тя изгърмя и оттогава непрекъснато изкупуват обратно облигации.
Не му обърнах внимание. Вече бях привлякъл, макар и донякъде, вниманието на Стал. Очите му вече започваха да идват на фокус — гледаше към мен.
— Позициите на „Декер“ са много по-големи. Те притежават мексикански облигации на стойност 4 милиарда долара и още два милиарда в други облигации. Загубите им по тези позиции са толкова големи, че технически те вече са в несъстоятелност. Разчитат на финансирането от швейцарския си акционер „Шалме“.
Да, вече бях привлякъл вниманието им.
— Продължавайте — каза Стал.
— Знам, че „Блумфийлд Уайс“ иска да стъпи по-широко на развиващите се пазари. А на всички е известно, че това е пазар на „Декер“. Така че предложението ми е „Блумфийлд Уайс“ да изкупят „Декер“. И тогава вече този пазар ще бъде ваш, а не техен.
Стал се изсмя — някакво къкрене, пробило си път през задръстените му с храчки и катран трахеи. Израженията на другите двама мигновено превключиха от презрителна официалност на учтиво веселие.
— Чухте ли това, момчета? Лошо ви се пише. Това хлапе напира за мандат. — Той извади от джоба си пура и запали. Пурата изглеждаше огромна в сравнение с миниатюрното му тяло. Куражът ми обаче укрепна въпреки смеха им. Маневрите на Стал с пурата му даваха възможност да обмисли нещата.
— „Декер“ не са ли частна компания? — попита той. — Онзи, как беше… Рикардо Рос, не притежава ли по-голямата част от нея? Той няма да ни я продаде.
— Прав сте, това е частна компания — отвърнах. — Но Рикардо притежава само малка част от нея.
Стал повдигна вежди. Бяха страшно тънки, сякаш ги скубеше редовно.
— Рикардо намира други начини да изсмуква средства от „Декер“ — казах. — При това с тонове.
Веждите му се върнаха в нормално положение.
— Тогава кой е собственикът?
— Лорд Къртън и семейството му притежават петдесет и един процента. Предшествениците му са основали фирмата преди сто и тридесет години. „Шалме“, частната швейцарска компания, притежава двайсет и девет процента. Закупили са ги през 1985. А останалите двайсет процента са собственост на другите директори.
— И Рос е един от тях, така ли?
— Не съвсем. Рос отказва да влезе в съвета на директорите. Иска групата му по развиващите се пазари да бъде колкото е възможно по-самостоятелна.
Улпин и Стал се спогледаха. Погледът на Улпин говореше: „Нали ти казах“, а на Стал излъчваше само раздразнение. Проумях, че съм стъпил, макар и за миг, на политическо бойно поле. След няколко секунди обаче вниманието на Стал отново се върна върху мен.