— И така, сега ще те въведа в основите — каза Джейми, след като ми показа как да извиквам коментара за ръгби срещи по информационната система „Блумбърг“. — Всички момчета от тази половина на квадрата — той посочи — са хора по продажбите. Нашата задача е да говорим с клиентите, да им даваме информация, да откриваме какво искат да правят и после да купуваме и да им продаваме облигации. Онези там пък — той посочи другата половина от квадрата с борсовите бюра — са търговците. Те правят пазари от стотици различни облигации, така че когато някой от клиентите ни иска да купи или продаде нещо, ние питаме някой от търговците за цена. Той ни дава предлаганата и търсената цена. Ние отразяваме това при клиента, който или ще продава на предлаганата цена, или ще купува на търсената цена. На теория разликата между предлаганата и търсената цена трябва да ни осигури печалбата.
Кимнах. Дотук всичко беше ясно.
— Другият начин да правим пари е чрез емитирането на нови емисии. Виждаш ли онези хора там? — Той ми посочи няколко бюра извън квадрата. Забелязах, че Изабел е на едно от тях и чете купчина документи. Джейми проследи погледа ми и се изкашля. — Разбира се, че ги виждаш. Те са известни като „Капиталовите пазари“. Тяхната работа е да разговарят с потенциални клиенти за вземане на заеми и да пускат съвместно емисия облигации, която да събере пари за тях при най-ниската лихва. Която, между другото, обикновено е много висока. Инвеститорите няма да поемат риска някоя от тези страни отново да не успее да се издължи навреме, без да поискат порядъчна възвръщаемост.
Джейми прекара следващите два часа в обяснения как функционира „Декер“. Слушах внимателно, като складирах всяко късче получена информация в ума си, преценявах как се съгласува с това, което вече бях чувал, и се опитвах да предугадя какво още има да ми се изяснява.
Слушах телефонните му разговори през един втори телефон, включен към бюрото му, докато той разговаряше с клиентите си. Те се оказаха най-разнообразни: малка френска банка, британска търговска банка, холандска застрахователна компания, американски хедж фонд.
Говори също така за Венецуела и преговорите й с Международния валутен фонд. Обмени слухове за една бъдеща мексиканска сделка. Говори за футбол и за предаванията по телевизията от предната вечер. Купи и продаде облигации на стойност милиони долари, като винаги продаваше на цена малко по-висока от тази, на която купуваше. Много от тези сделки бяха регистрирани с инициалите ДТ, следвани от номер. Джейми ми обясни, че това били номерирани сметки в компанията филиал на „Декер Тръст“ на Каймановите острови.
Обядът беше някакво специално козе сирене, сандвич със салата и кока-кола, разнесени от момче в работен комбинезон с голям поднос. Нямаше нужда човек да си напуска бюрото. И без това нямаше време за това.
Разговорите се движеха с часовите пояси, като хващаха Бразилия в ранния предобед, останалата част от континента и Ню Йорк в следобедните часове, Калифорния вечерта. В действителност темпото се усилваше с напредването на деня: много от останалите играчи на пазара оперираха от Ню Йорк или Маями. Нашият ден се удължаваше така, че да обхваща техните. Повечето разговори бяха на испански, така че не ги разбирах. Трябваше да уча испански.
Към шест часа отидох да видя Шарлот и екипа от отдела по проучвания, и се върнах на бюрото си с купища доклади. Политическите и икономическите анализи бяха превъзходни. Особено бях впечатлен от бързите и мръсни забележки, отбелязани със „Само за вътрешно ползване“. Използваха се огромен обем източници на информация: местни банкери, правителствени служители, търговци на ценни книжа в Ню Йорк. Четях с все по-голям и по-голям интерес.
Бюрото на Изабел беше съседно на моето. Тя изглеждаше непрестанно заета — четеше купищата документи, тракаше бележки на компютъра си или обсъждаше документи по телефона на нещо, дето трябва да беше португалски. Опитвах се да не я гледам, но не можех да сдържам погледа си. Лицето й беше частично закрито от кичури тъмна коса. От време на време спираше за малко, захапваше долната си устна и се втренчваше в пространството пред себе си. Беше много приятна за гледане. Дори и когато не я гледах, усещах аромата на парфюма й във въздуха или чувах гласа й, докато говореше по телефона. Иди се концентрирай!
В един момент погледите ни се срещнаха.
— Много сте ентусиазиран — изрече тя усмихната.
— Имам много да уча.
— След като започнете, става лесно. Откъде идвате? Преди да дойдете при нас?