— Не го знаех — отвърна той. — Радвам се да го чуя.
— Но знаеш, че „Блумфийлд Уайс“ е в преговори с лорд Къртън относно поглъщането на „Декер Уорд“, нали?
Този път той не каза нищо.
— Бащата на Изабел е получил съобщение от похитителите, че ако до петък „Блумфийлд Уайс“ не се откаже от сделката, тя ще умре.
Пак не последва реакция. Въпреки това продължих.
— Искам ти и Едуардо да знаете, че разговарях със Сидни Стал и го помолих да спре поглъщането. Той не се вслуша в молбата ми. — Усещах как отчаянието набъбва в мен. — Рикардо, не мога да спра това поглъщане! Трябва да ми повярваш!
Той се извърна към мен. Студените му сини очи ме огледаха и ме прецениха.
— Защо ми казваш всичко това? — попита ме накрая той.
— Защото ти си организирал отвличането! Или ако не си, тогава го е направил Едуардо, което всъщност е едно и също. А аз не искам да я убиваш. — Вече му се молех. Не знаех какво друго да направя.
Рикардо гледаше през мен, лицето му беше ледено.
— Ти ме предаде. Ти се опитваш да продадеш компанията ми на най-големия ми съперник. И идваш тук с някаква налудничава история за това, как съм бил организирал отвличането на една от собствените ми служителки. Искам не по-малко от теб Изабел да е жива. Дори повече от теб. Не знам нищо за отвличането, Ник. Така че не мога да ти помогна. А сега трябва да се връщам на работа.
Той се изправи и бързо закрачи обратно през площада към Кулата.
— Добре, тогава поне поговори с Едуардо — подвикнах отчаяно, докато притичвах покрай него. Той не ми обърна никакво внимание. — Едуардо не можеше да не знае какво става. Говори с него.
— Остави ме на мира, Ник — каза той и ме прониза с ледения си поглед.
Спрях и го проследих с поглед до бронзовите врати на кулата.
— Рикардо! — извиках подире му. — Не можеш да я оставиш да умре! Не можеш!
Гласът ми отекна в околните сгради. Рикардо не се обърна.
Върнах се у Джейми и Кейт. Метро, влак и после пеша от гарата. Прибрах се към шест.
През цялото време умът ми проиграваше срещата ми с Рикардо. Той беше убедителен с отрицанието си за всякаква съпричастност с отвличането на Изабел. Но нали винаги беше убедителен? Винаги. Имаше вероятност Едуардо да е организирал отвличането без знанието на брат си. Може би Рикардо щеше да говори с него. Да го убеди да не убива Изабел. Да го убеди да я пусне!
Сламките на давещия се.
Погълнах вечерята си за десет минути и пробърборих на Джейми нещо в смисъл, че си имам още проблеми с дисертацията. После се прибрах в стаята си и се загледах в празното пространство.
Двамата с Луиш бяхме сигурни, че Зико ще му се обади в полунощ бразилско време, което отговаряше на четири сутринта в Англия. Едва ли щях да мигна дотогава.
В единадесет Кейт почука на вратата ми.
— Просто да ти кажа лека нощ. Отивам да си лягам.
— Лека нощ.
Тя приседна на леглото.
— Какво става, Ник? Какво има?
— Нищо.
— Разбира се, че има нещо. Не е свързано само с поглъщането, нали? Има и още нещо.
И в този миг сякаш отстрани дочух как някой друг изтърси всичко.
— Не успея ли да измисля някакъв начин да спра „Блумфийлд Уайс“ от поглъщането на „Декер“ през следващите пет часа, Изабел ще умре.
— Но аз си мислех…
— Че е мъртва ли? Е, хубавата вест е, че не е. Лошата обаче е, че скоро ще умре — казах горчиво.
— Но защо похитителите ще ги е грижа дали „Декер“ ще бъде погълната?
Споделих с нея теориите си за Рикардо и Едуардо.
Тя ме слушаше смаяна.
— Не мога да повярвам!
— Можеш ли да измислиш някакво друго обяснение?
Кейт се навъси, поклати глава и попита:
— И какво ще правиш?
— Ще чакам крайния срок.
— О, господи! Говорил си с „Блумфийлд Уайс“?
Кимнах.
— И те изобщо не обърнаха внимание?
Въздъхнах и кимнах повторно.
— А Рикардо?
— Днес следобед ходих да се срещна с него. Мълча си. Отрече всякаква съпричастност с отвличането и си тръгна.
— Вярваш ли му?
— Знаеш колко убедителен може да е Рикардо — поклатих глава.
— Знам. — Тя се замисли за момент. — А Андрю Къртън?
Само я изгледах втренчено.
— Той не може ли да направи нещо? — попита тя. — Разговаря ли с него?