— Господи! Изобщо не ми хрумна. — В следващия миг свъсих вежди. — Едва ли ще спре сделката заради мен, не е ли така? Искам да кажа, че това е единственият му шанс да продаде компанията.
— Не можеш да разбереш, без да опиташ.
Погледнах часовника си. Единайсет и петнайсет. Само пет часа до крайния срок на Зико.
— Знаеш ли къде живее? — попитах Кейт.
— Нямам представа. Но можем да се обадим на справки.
— Сигурен съм, че го няма в справочника. — Пробвах. Така се и оказа.
— Джейми може да го знае — каза Кейт. — Мисля, че е ходил у тях.
— Не искам да намесвам Джейми в тази работа.
— Нямаш избор.
Джейми тъкмо подсушаваше съдовете в кухнята.
— Знаеш ли къде живее лорд Къртън? — попитах го задъхано.
Той се обърна и се навъси.
— Защо?
— О, хайде, Джейми, кажи ни — сряза го Кейт.
— Някъде на Кенсингтън Скуеър. Номера не го помня.
— Хайде, Ник. Ще те закарам — каза Кейт.
— Какво става? — попита Джейми.
— После ще ти кажа — викна Кейт вече от вратата.
26.
Пътят ни отне четиридесет и пет минути. Кейт караше бързо — нямаше много движение. Стигнахме Кенсингтън Скуеър, но нямахме и представа къде точно е къщата на лорд Къртън.
На задната седалка на колата на Кейт се търкаляше стар плик. Взех го, пъхнах в него ръководството по обслужване на автомобила и си избрах една къща. Натиснах звънеца. След две минути някакъв сивокос мъж в старомоден халат отвори вратата. Не беше от тия, които изпадат в паника от среднощни звънци.
— Лорд Къртън? — попитах го.
— Сбъркали сте адреса. Той не живее тук.
— Извинете, сър, но имам спешно съобщение за него — казах и показах неразпечатания край на плика. — Бихте ли ми казали къде точно живее?
— Ето там — отвърна той. — В четвъртата къща.
Благодарих му и тръгнах към посочената къща. Кейт видя, че продължавам, и слезе от колата.
— Не се притеснявай, ще се оправя и сам — казах.
— Ако сме двамата, има по-голяма вероятност да ни изслуша.
Оказа се права.
Позвъних. Почти веднага ни отвориха. Къртън носеше стари зелени панталони и памучна риза на райета. Беше без обувки, само по чорапи.
— Какво искате, по дяволите? — каза той и се навъси.
— Може ли да влезем, сър?
— Не. Разкарайте се.
Опита се да затвори вратата, но аз я подпрях с крак.
— Моля ви, само пет минути.
— Казах, разкарайте се, или ще извикам полицията.
В този момент между нас се вмъкна Кейт. Беше по-ниска и от двама ни, стигаше само до брадичката на Къртън.
— Изхвърлите ли ни, Изабел Перейра ще умре.
Това сякаш го накара да се замисли за момент.
— Значи тя е още жива?
— Да. Засега — отвърна Кейт.
Той се поколеба, после погледна Кейт — доста по-дружелюбно, отколкото мен.
— Влезте, по дяволите.
Влязохме в една просторна и комфортно обзаведена всекидневна на първия етаж.
— Сядайте — посочи ни той дивана, бързо вдигна една отворена книга от креслото и я захлупи върху една масичка. Успях да зърна корицата: беше от серията на Тери Пратчет „Светът на диска“. Улови погледа ми и леко се изчерви.
— Казвайте какво искате и си тръгвайте.
— Познавате ли Изабел? — попитах го.
Къртън кимна.
— Да, бегло. Тя… тя се помни.
Не бях изненадан, че му е харесала — трудно можеше да се намери мъж, върху когото Изабел да не окаже подобно въздействие. Добър знак.
— Както знаете, тя бе отвлечена миналия месец. Имаше вероятност да са я убили, но се оказа, че похитителите й просто я укриват. Вчера баща й е получил заплаха, че ако „Блумфийлд Уайс“ не прекрати сделката за поглъщането на „Декер Уорд“, тя ще умре. Луиш Перейра и специалистът по отвличанията, който го съветва, се отнасят много сериозно към тази заплаха. А също и аз.
Къртън слушаше внимателно.
— Какво ги е грижа похитителите за поглъщането?
— Според мен има голяма вероятност зад цялата работа да стои Едуардо Рос.
— Глупости! Имате ли доказателства?
— Твърди доказателства — не, но както казахте, защо е този интерес от тяхна страна към бъдещето на „Декер“?