— До миналата седмица преподавах руски.
— Наистина ли? — повдигна тя вежди. — И какво ви накара да дойдете в „Декер“?
— Трябваше ми работа. А Джейми беше достатъчно добър, за да ме представи. Защо ме взеха, не съм много сигурен.
— Добър приятел ли сте с Джейми?
— Да. Много добри приятели сме. Познаваме се от десет години.
И тук разговорът ни приключи. Тя се обърна към телефона си и го вдигна. Не бях сигурен дали не бях изтърсил нещо, дето не е за казване.
В този момент звънна и моят телефон.
Две последователни прозвънявания. Външна линия. Странно. Не си спомнях да съм давал някому служебния си номер.
Вдигнах слушалката.
— „Декер“ — казах в опит да имитирам сбитата интонация, която се разнасяше около мен цял ден.
— Мога ли да говоря с Мартин Белдекос? — запита ме женски глас.
Не бях чувал за такъв. Огледах се. Почти всички вече се бяха разотишли, с изключение на Рикардо, Педро и Изабел. Тя беше съсредоточена в собствения си телефонен разговор, а Рикардо и Педро бяха прекалено далеч, за да ги питам.
— Е, няма го в момента — отвърнах. — Мога ли да му предам съобщение утре?
— Да, обажда се помощник на Доналд Уинтърс, от канадската Обединена банка в Насау. Искам да изпратя факс на господин Белдекос. Можете ли да ми дадете неговия номер на факса?
— Задръжте секунда — казах. На няколко крачки от мен имаше факс апарат. Отскочих до него, проверих номера и го дадох на жената. Тя ми благодари и затвори.
Изрових вътрешния телефонен указател и потърсих Белдекос Мартин. 6417. Това беше вътрешният ми номер! Не беше чудно, че обаждането бе дошло при мен. Той явно беше предишният обитател на бюрото ми.
Факс апаратът зад мен оживя.
Отидох до него и взех листа с факса, след което пак се върнах на бюрото си. Беше адресиран до Мартин Белдекос в „Декер Уорд“ върху бланка за факс на филиала в Насау на Обединена канадска банка. Съобщението беше кратко и просто.
В отговор на Вашето запитване Ви съобщаваме, че не можем да идентифицираме акционера бенефициар собственик на „Интернешънъл Трейдинг енд Транспорт“ (Панама). Ние прехвърлихме средства от тяхната сметка при нас по сметката на „Декер Тръст“ във филиала на „Шалме и Сие“ на Каймановите острови съгласно инструкциите на г-н Тони Хемпел, адвокат в Маями, който се явява секретар на компанията „Интернешънъл Трейдинг енд Транспорт“.
Факсът беше подписан от Доналд Уинтърс, вицепрезидент.
— Изабел?
Тя тъкмо затваряше телефона си.
— Да?
— Току-що получих този факс за Мартин Белдекос. Къде седи той?
Тя не ми отговори веднага. Напрегна се и си пое дълбоко дъх.
— Седеше точно на мястото ти — отвърна тя монотонно.
— Напуснал, така ли? — Виждах, че с напускането на Мартин Белдекос нещо не е било наред. — Уволнен ли беше?
Тя поклати глава.
— Не. Не беше уволнен. Беше убит.
Дъхът ми секна.
— Как?
— В Каракас. Крадци се вмъкнали в хотелската му стая, докато спял. Трябва да се е събудил и да ги е изненадал, защото са го наръгали с ножове.
— Господи! Кога е било това?
— Преди двайсет дни.
— О. — Потреперих. Ужасно е да съзнаваш, че последният обитател на бюрото и стола ти е бил убит.
Исках да я питам още, но тя явно изпитваше неохота да отговаря, а аз не исках да рискувам с някоя неподходяща реплика.
— Ами, такова… какво да правя с това?
— Аз ще го взема — каза тя.
Подадох й листа. Тя го погледна, застина за миг, навъси се, надраска нещо отгоре му и го постави в изходящата тава на едно близко бюро. После прелисти документите пред себе си, натъпка някои от тях в куфарчето си, облече си якето и каза:
— Лека нощ.
— Лека нощ. До утре.
Останах сам, седнал на бюрото на един мъртвец.
3.
На следващото утро в седем бях в салона. Останах доволен от ездата на велосипеда. След като щях да прекарвам по цял ден затворен вътре, щеше да ми е необходим свеж въздух. Заварих Рикардо на работното му място. Ако не беше сменил ризата си, можех да се закълна, че е прекарал нощта на бюрото си.
Усмихнах се на Изабел при влизането й. Тя ми върна усмивката и ме поздрави.
Хвърлих сакото върху бюрото си, грабнах чаша кафе и отидох при Джейми. Той разговаряше с Дейв, едрия търговец от Ромфорд.