— Разбира се. Когато искаш.
— Днес става ли?
— Разбира се. Заповядай за обяд.
— Добре. — Погледнах часовника и съобразих за разписанието на влаковете. — В един съм при вас.
— До скоро виждане.
Апартаментът на семейство Рос се намираше на един от големите площади на Белгравиа. Заключих велосипеда си пред входа и натиснах звънеца. Бях облякъл най-модерния си костюм, но с ясното съзнание, че с него бих изглеждал повече на място в Школата за руски изследвания, отколкото тук.
— Ник? — чу се безплътен глас по домофона.
— Да.
— Вторият етаж. Вземи асансьора.
На втория етаж имаше само една врата и аз натиснах бронзовия звънец до нея. След секунди вратата се отвори и на прага се появи Лусиана. Носеше семпла бяла блуза и плътно прилепнали джинси. Черната й коса блестеше разпиляна по раменете. Дари ме с широка усмивка, сякаш бяхме приятели от години.
— Ник, влизай!
Предложи ми бузата си и аз я целунах, улавяйки аромата на скъп парфюм. След това я последвах във всекидневната.
Помещението направо грабна очите ми. Тъмно полирано дърво, дебели килими, златни ръкохватки и тежки брокатени завеси. Но онова, което най-вече ме привлече, бяха трите дълги картини с вихрещи се зелени, сини и червени багри.
Лусиана проследи погледа ми.
— На един обещаващ художник от Баия са. Харесват ли ти?
— Напомнят ми за тези на майка ми. — Действително ми напомняха, макар и по някакъв странен начин. Макар и обектите да бяха съвсем различни — крайбрежието на Норфолк и тропически гори — развихрените краски пробуждаха някакво мрачно отчаяние. Беше направо свръхестествено.
— Наистина ли? — възкликна тя. — Трябва да е добра художничка.
— Така е — потвърдих замислено.
Лусиана ме наблюдаваше отблизо. Познаваше картините и ги харесваше. Имах чувството, че познава и майка ми.
— Чаша вино? — предложи тя.
— Няма да откажа.
— Сядай, веднага се връщам.
Седнах на един диван и огледах килимите, вазите, часовниците, свещниците, някои от тях стари, други нови, но всички — скъпи. Между картините висеше голямо позлатено антикварно огледало. Какви ли хора обичаха да подреждат домовете си по този начин? И сам си отговорих: богатите.
Рикардо не се виждаше наоколо. Той вероятно си бе направил кабинета някъде по-далеч оттук. Това беше територия на Лусиана.
Тя се върна с две чаши бяло вино и се сгуши на един голям фотьойл до мен. Отбелязах си, че беше боса. С червени нокти.
На нея й се струваше съвсем нормално един млад бивш служител на съпруга й да дойде в къщата й и да си говорят за обзавеждане. Изглежда, имаше право.
— И така, ти си обзавеждаш квартирата? — запита тя.
— Да. Изкарах малко пари и реших, че няма да е зле да пооправя дома си. Харесах си някои неща от Бразилия и реших да дойда при вас за идеи. Нали нямате нещо против?
— Изобщо нямам нищо против — отвърна тя. Тъмните й очи ме фиксираха над ръба на чашата й. — Какво ще кажеш обаче преди това да пийнем и да хапнем нещо? Съвсем лека салата.
Изгълтах виното на един дъх. Не се чувствах особено уютно. В известен смисъл тази жена беше не по-малко могъща от съпруга си. Беше свикнала да получава всичко, което посочи с пръст. Е, имах нужда от помощта й, а най-добре беше да хвана бика за рогата веднага, преди да съм изгубил контрола върху ситуацията.
— Всъщност дойдох да ви попитам за едно нещо.
— О, така ли?
— Става въпрос за брат ви, Франсишко.
Това я изненада. Усмивката й потрепери и тъмните й очи се присвиха за миг.
— Какво искаш да знаеш за него?
— Известно ви е, че Изабел Перейра беше отвлечена, нали?
— Да. Ужасно нещо. В Рио постоянно стават такива неща. Ужасно е.
— Има съмнения, че „Декер Уорд“ е замесена с наркобанди. Възможно е да има връзка между това пране на пари и похитителите на Изабел.
— И ти си мислиш, че тази връзка може да е Франсишко? — Лусиана беше смаяна, но не оскърбена.
Поех си дълбоко дъх.
— Дочух слухове, че Франсишко е свързан с някои наркобанди.
— Да не твърдиш, че брат ми е наркотрафикант? — Лусиана изглеждаше повече развеселена, отколкото оскърбена.
— Не, Лусиана. Аз твърдя, че брат ви е бизнесмен. Сигурен съм, че не работи с наркотици, но пък работи с пари, не е ли така?