— Не трябваше да избухвам сутринта — каза той.
— Само някой ненормален би се държал спокойно в такава ситуация.
— Последните шест седмици бяха истински ад — въздъхна той. Дълбокият му глас беше пропит от умората на чакането и надеждата. — Винаги съм вярвал, че е жива, но когато го чух и от устата на Зико… Само тръпна, че ако не успеем да я измъкнем до следващата сряда…
— Ще я открием.
— Толкова е скоро.
Прокашлях се. Сега беше моментът да му открия идеята си.
— Има начин, по който можем да удължим още крайния срок.
— О, така ли?
— Спомняш ли си, когато каза, че „Банко Оризонте“ започва да мисли за разширение на дейността си и отвъд океана?
— Наистина ли съм го казвал?
— Да, поне така си спомням. Вярно ли е?
— Ами, да. Мислим да създадем филиали и в други страни, може би Аржентина или Уругвай.
— А какво ще кажеш за „Декер“?
— Искаш да кажеш да купим „Декер Уорд“, така ли?
— Да.
Луиш свъси чело.
— Това е идея. Но до този момент никоя бразилска банка не е закупувала голяма европейска такава.
— Може би можеш да си го позволиш. „Блумфийлд Уайс“ предлагат само десет милиона.
— Да, бихме могли да си го позволим — изрече внимателно той. — И това би било голям стратегически ход. Ще се превърнем в главната инвестиционна банка в Южна Америка. Проблемът тук обаче е портфейлът от облигации. От теб разбирам, че е огромен и че е затънал страшно. Трябва да разполагаш с мащабите на „Блумфийлд Уайс“, за да успееш да го изтъргуваш. Ние просто не разполагаме с този капитал.
Изпитах разочарование.
— Значи не можеш да наддаваш, само и само да забавиш нещата?
Луиш се поколеба.
— Бихме могли, но не мисля, че лорд Къртън ще се вслуша в думите ни. Просто няма да прозвучим достоверно. Той ще е наясно, че няма да успеем да възвърнем нивата на позициите. Ще си помисли, че само протакаме, за да печелим време, и вместо това ще приеме офертата на „Блумфийлд Уайс“.
Сърцето ми се сви.
— Добре, нека все пак ти донеса някоя информация за „Декер“ и да видим какво ще решиш.
Изчезнах вътре и се върнах с моите копия от документите на „Блумфийлд Уайс“, които касаеха „Декер“.
— Не съм сигурен дали имаш правото да ми ги показваш — каза Луиш.
— Защо не? Дори вероятността да помогнат за спасението на Изабел да е една хилядна от процента, пак ще я използвам. А и освен това пет пари не давам за правилата, измислени от една акула, за да глътне по-лесно друга.
Луиш се ухили и заразучава документите. Аз се загледах към залива. Беше почти по средата на бразилската зима и въздухът носеше лека прохлада откъм океана. Беше студено за стандартите на Рио, но на мен ми беше приятно.
— Знаеш ли, че има начин — проговори накрая Луиш.
— Какъв?
— КБН, голямата холандска банка. Те са хората, които представих на Умберто Алвеш, за да възкреси сделката с фавелата. Те са едни от най-големите играчи на развиващите се пазари на облигации. Могат да се оправят с портфейла от облигации на „Декер“.
— Значи предлагаш те да изкупят „Декер Уорд“?
Луиш се усмихна.
— О, не. Аз искам да изкупя „Декер Уорд“. Но те могат да поемат портфейла от облигации.
— Ще го направят ли?
— Бихме могли да го структурираме по такъв начин, че да си струва усилията им.
— Добре тогава, кога?
Луиш се изправи и пъхна под мишницата си документите, които му бях дал.
— Трябва да се обадя по телефона.
Луиш прекара цялата неделя на телефона, нарушавайки уикендите на партньорите си в „Банко Оризонте“ и на някои важни клечки в КБН. Корделия беше в приюта във фавелата. Нелсън пък представяше сметки за плащане на бившите си колеги полицаи. Аз тъпчех нетърпеливо из апартамента на Луиш, като от време на време го снабдявах с информация за „Декер Уорд“.
В един от редките моменти, когато Луиш не беше на телефона, реших да звънна на Кейт, за да й кажа докъде сме стигнали, или по-точно, че още тъпчем на едно място. Набрах номера, като се молех Джейми да не вдигне слушалката. Обикновено Кейт стигаше първа до телефона.
Този път обаче не беше така.
— Ало — каза Джейми.
За миг се поколебах дали да не затворя. Но това щеше да е глупаво. Щом исках да говоря с Кейт, трябваше да го помоля да я извика.