— Не. Питах го, но Зико каза, че никога не бил чувал за него.
Стояхме и се гледахме застинали в мълчание. Корделия хапеше устната си, като се мъчеше да не се разреве.
— Значи не е захапал — заключих.
Луиш ме възнагради с едва доловима усмивка.
— Струваше си да опитаме, Ник.
Съумях да му я върна. „Да, но не се получи“ — помислих си.
Луиш въздъхна.
— И сега какво? — обърна се той към Нелсън.
Нелсън повдигна рамене.
— Мисля, че въпреки всичко трябва да отлетите за Лондон. Това поне ще забави нещата с още няколко дни, ако не друго.
— Прав си. — После погледна мен и Корделия. — За бога, открийте я.
Никой от нас нямаше куража да му отговори.
Луиш отлетя за Лондон и ние зачакахме, още по-напрегнати. Мина и вторник без никакви вести от Изабел. Корделия и Нелсън се присъединиха към мен в сряда сутринта. Вече знаехме, че Луиш ще се срещне с лорд Къртън на работен обяд.
Телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката. Беше Луиш.
— Имаме шанс — каза той. — Предложих му двадесет милиона лири стерлинги. Той прояви интерес. Каза обаче, че иска да даде на „Блумфийлд Уайс“ шанс да направят по-добра оферта. Така че иска да проведе търг. С оферти в запечатани пликове от нас и „Блумфийлд Уайс“.
— С колко време разполагаме?
— Една седмица. Търгът е следващата сряда.
— Само една седмица! — възкликнах. Някак си се бях надявал, че ще успеем да се спазарим за поне един месец. Макар че при напредъка, с който се развиваха нещата, месец или седмица едва ли щеше да има някакво значение.
— Той казва, че трябва да е приключил със сделката преди края на месеца — продължи Луиш. — Тринадесетият ден от юни е ден за докладване пред регулаторите. И тогава вече няма начин как да се укрият загубите.
— Можеш ли да се оправиш за седмица с офертата? — попитах го.
— Да, мисля, че ще се справя. Пазарът сякаш се е позакрепил, така че КБН вече имат по-голяма увереност за облигационния портфейл. Изградили сме структура за трансакцията, която ще им осигури добри печалби, ако „Декер“ се справят добре, след като ги закупим. Предложил съм и кресло в съвета на директорите на лорд Къртън.
— Обзалагам се, че това му е харесало.
— Позна. Сработихме се. Как е там при вас?
— Засега — нищо.
— Нищо! — Луиш беше разочарован, но гласът му съдържаше и нотка на гняв.
— Съжалявам, Луиш. Правим всички възможно. Никой досега не знае нищо.
— Merda! — изръмжа той.
— Скоро ще изскочи нещо — казах.
— Надявам се, Ник. Много се надявам.
И наистина изскочи. Още на следващия ден. Корделия се обади да ни каже, че едно от хлапетата й открило нещо. Момчето било съгласно да разговаряме, но това трябвало да стане в приюта.
Нелсън ме откара до фавелата. Заизкачвахме се по същия път, по който бяхме вървели двамата с Изабел преди два месеца. Тогава денят беше горещ, а сега беше влажен и тежък. Беше валяло и вонеше на мокър боклук. Нямаше много хора, но няколко хлапета и младежи ни гледаха как бавно се изкачваме по хълма. Чувствах се като оголен на този склон, с беззащитен и уязвим гръб, който представляваше съвършена мишена. Всеки миг очаквах да чуя трясъка на изстрела.
Накрая стигнахме до платото с църквичката и приюта. Фавелата се мержелееше под нас в сивия влажен въздух. Почукахме на вратата и Корделия ни отвори.
— Елате — каза тя и ни поведе към едно малко складово помещение, натъпкано с кашони с училищни материали и храна. На един кашон седеше слабо момче на около дванадесет години. Веднага го познах. Евклид.
— Здравей — поздрави ме той с нервна усмивка.
— Здравей, Евклид.
Корделия и Нелсън седнаха на двата налични стола, а аз се настаних на пода. Евклид огледа Нелсън с изключително подозрение. Без съмнение умееше да разпознава полицаите, дори и пенсионираните.
Гласът на Нелсън беше твърд, но вежлив; той зададе няколко въпроса на Евклид. Момчето отговаряше едносрично, като прибягваше към повече думи само при подканянето от страна на Корделия. Макар и да не разбирах и дума от казаното, ясно виждах взаимоотношенията между тримата. Евклид нямаше доверие на Нелсън, но вярваше на Корделия, макар и да се опитваше да го крие. Странните погледи, които й отправяше за одобрение, и начинът, по който реагираше на деликатното й окуражаване, издаваха чувствата му към нея. Очите му обаче си оставаха твърди. Това хлапе беше познало насилието.