— Добро утро — каза Дейв. — Значи не сме успели да ви прогоним първия ден?
— Още съм тук.
— Кога си тръгна снощи? — запита Джейми.
— Към единадесет.
— Добро начало. Чакай да предположа, Рикардо беше още тук, когато си тръгна, нали?
Кимнах. Последва пауза, докато отпивахме утринната си доза кофеин.
— Чух за Мартин Белдекос — казах. — Изабел ми каза снощи.
— Лоша вест, много лоша вест — каза Дейв.
— Изабел твърди, че е бил убит.
— Точно така — потвърди Джейми. — Чух, че полицията в Каракас е заловила хората, които са го направили.
— Аз пък чух и друго — каза Дейв, понижавайки гласа си.
Двамата с Джейми го загледахме в очакване.
— Че не е било просто провален взлом в хотелска стая. Мигел беше там миналата седмица. Говори се, че било поръчково убийство. Една от наркобандите.
— Поръчково убийство? — изрече удивено Джейми. — На Мартин Белдекос? Мартин Белдекос, обикновен служител с очила и оредяваща коса? Хайде бе, да не би да се е опитвал да отмъкне франшизата за кламери на Южна Америка?
— Чух го от Мигел! — запротестира бурно Дейв. — Знаеш добре, че той познава хората на място…
Бяхме прекъснати от рязкото пляскане с ръце.
— Седем и петнадесет е, компанерос! — обади се Рикардо. Залата мълчаливо се събра около него.
Тазсутрешното съвещание беше малко по-конкретно от това предния ден. Пазарът беше подплашен от новините от Венецуела: цените падаха с пет пункта. Хората обаче, които притежаваха конфиденциална информация, поддържаха гледището, че провалът на преговорите с Международния валутен фонд е само позиране от страна на престарелия им президент. Тази информация решихме да запазим за себе си, докато се възползваме от падналите цени, за да закупим спокойно известно количество венецуелски облигации за собствените ни пакети. После вече щяхме да съобщим новината и на света.
Съвещанието приключи и двамата с Джейми се върнахме до бюрото му.
Думите на Дейв бяха заседнали здраво в паметта ми.
— Мислиш ли, че този Белдекос е бил убит от наемен убиец? — попитах.
— Разбира се, че не — изсумтя Джейми. — Дейв просто има богато въображение. И въпреки зализаната си назад коса и италианските си костюми, Мигел е просто една стара клюкарка. Бедният Мартин е бил убит от хотелски крадци. — Той потрепери. — Това може да се случи на всеки от нас, там е страшното. Да приключваме с тая тема.
Искаше ми се да го разпитам по-подробно за Мартин Белдекос, но подобно на Изабел и той не изпитваше охота да разговаря на тази тема. А и не исках да изглеждам прекалено натрапчив: в края на краищата дори не бях познавал този човек. Така че се отказах.
Работният ден започна.
Вслушвах се около себе си. Тази сутрин активността беше особено висока. Активност, изразена в шум. Не задължително съответстваща на нивото му, а по-скоро на разнообразието му. Долавях мърморенето на дузина различни разговори, някои на английски, други на испански, резките крясъци на хора, които казваха на колегите си да вдигнат телефона, редовното пращене, с което биваха оповестявани цените от високоговорителите върху бюрата на брокерите, и, разбира се, разговорите с клиенти в темпо стакато по телефона. Но не само човешките същества вдигаха шум, машините също го правеха. Всевъзможни писукания, мелодии и от време на време стържещи звуци се разнасяха от различните компютри и монитори. А в основата на всички шумове беше ниското, почти недоловимо мърморене на самата сграда. Беше нужна концентрация и практика, та всички тези звуци да се отделят едни от други и човек да превключва при прескачането от един разговор на друг.
Само дето това не бяха обикновени разговори. Това бяха информационни трансакции. Възможно най-кратките, без да се получават двусмислици.
— Хей, Педро! Как вървят аржентинските номинали и диско?
— Петдесет и шест процента и половин пункт за номиналите и шейсет и седем и три осми пункта за диско.
— Той казва, че може да намери диско с четвърт пункт по-ниска цена.
— По дяволите. Добре, ще му ги дам четвърт пункт по-ниско.
— Готово!
И така облигациите хвърчаха из малкия квадрат от бюра, а оттам към различни ъгълчета на света: Токио, Цюрих, Бахрейн, Единбург, Ню Йорк, Бермудските острови, Буенос Айрес. Дори направихме търговия с инвестиционната банка десет етажа под нас. Стотици милиони долари изтичаха и се вливаха по сметките на „Декер Уорд“ през този ден. Но когато накрая теглехме чертата, ставаше ясно, че разликата между постъпилите по сметките ни и напусналите ги суми е само неколкостотин хиляди долара.