— Какво казва? — попитах аз в една пауза.
— Казва, че познава едно от момчетата от групата, която те е нападнала. Всичко било планирано. Организирал го е един мъж на име О Борболета. Той ръководи банда в една от близките фавели.
— Чувал ли си за него?
— Не. Но О Борболета означава „Пеперудата“.
— Защо го наричат така?
Нелсън се обърна към Евклид и го попита. Този път момчето отговори веднага.
— Бил е футболист. Голям майстор. Никой не можел да го стигне.
— Възможно е това да е Зико — казах.
Нелсън се замисли.
— Възможно е. Но истинският Зико има множество поклонници. Всеки футболен запалянко би могъл да вземе името му. А в тази страна футболните запалянковци не липсват.
— Добре, знае ли Евклид къде държи Зико Изабел?
Нелсън въздъхна.
— Той твърди, че не знае нищо за Изабел.
— Помоли го да научи къде се намира.
Нелсън вдигна рамене и му зададе въпроса.
— Nao — изгрухтя Евклид.
— Питай го защо отказа.
Нелсън повтори въпроса на португалски и Евклид измънка нещо.
— Твърди, че някакъв негов приятел можел евентуално да открие къде се намира Изабел. Но лично той не желае да задава прекалено много въпроси. Много е опасно.
— Кажи му, че това е сестрата на Корделия. Единствената й сестра. Че трябва да ни помогне да я открием.
Евклид долови настойчивостта в гласа ми и вдигна поглед към мен. Нелсън му преведе. Евклид изгледа виновно Корделия и повдигна рамене.
— Има ли сестра?
— Да — отвърна Корделия. — Тя е тук.
— Не, питай го — помолих я.
Тя го попита и той кимна.
Зададох няколко въпроса подред и настоях Нелсън да ги преведе.
— Как се казва?
— Марта.
— Колко е голяма?
— На осем години.
— Обичаш ли я?
— Да. — След кратка пауза.
— Обичаш ли Корделия?
Нова пауза.
— Да.
— Е, ако изгубиш сестра си, не би ли направил всичко, за да я спасиш?
Момчето не отговори. Изгледа ме втренчено. Задържах погледа му. Кафявите му очи излъчваха прекалено много за дете на дванайсет години. Смелост, страх, несигурност, но също така и топлина.
— Корделия е спасила живота на толкова много деца, които сега са в приюта. Сега ти можеш да спасиш сестра й.
Той продължаваше да мълчи. Виждах го обаче как целият се е напрегнал.
Нелсън се наведе и измъкна от един кобур, закопчан над глезена му, малък револвер. Металът заблестя в мъжделивата светлина на складовото помещение. Подаде го на Евклид. Двамата с Корделия гледахме невярващо.
Дванадесетгодишното хлапе взе револвера и го напъха зад колана си.
— Добре — каза то. — Ще ви я намеря.
Петък отмина и уикендът се проточи. Луиш остана в Лондон, към него се присъединиха и служители на „Банко Оризонте“. Евклид не се обаждаше.
Вместо него обаче се обади Зико. Бях сам в апартамента, когато позвъни.
— Да?
— Кой се обажда? — изръмжа басов глас.
— Ник Елиот. Луиш е в Лондон. — Луиш беше предупредил Зико, че аз мога да се обадя по телефона докато той отсъства.
— Добре. Поглъщането спряно ли е? — Английският му беше бавен и точен, сякаш беше репетирал изречението. Имаше силен акцент.
— Още не — отвърнах. — Но „Банко Оризонте“ продължава да предлага оферта. Надяваме се да забавим нещата, така че да принудим „Блумфийлд Уайс“ да се откажат.
— Разбирам. Добре, надявам се да успеят. Защото ако някой погълне „Декер“, Изабел ще умре. Който и да погълне „Декер“, ясно ли е?
— Разбирам — отвърнах.
Телефонът изщрака.
Замислих се. Следващата сряда лорд Къртън щеше да продаде „Декер“ или на „Блумфийлд Уайс“, или на „Банко Оризонте“. Зико нямаше да е доволен нито от едното, нито от другото.
Потреперих. Какво ли правеше в момента Евклид?
Корделия и съпругът й бяха пристигнали в апартамента в петък вечер. Казаха, че ще ми правят компания и също ще дежурят до телефона. Фернандо ми донесе „Доктор Живаго“ на руски, получил го от приятел от университета. Приех го с благодарност. Бях я чел, но поне щях да имам с какво да отвличам мислите си от тревогата за Изабел.