— Как мислиш, дали Евклид просто не взе револвера и не духна? — попитах Корделия по време на унилата вечеря.
— Не знам — отвърна тя. — Не мисля така. Той е смело момче и се гордее със смелостта си. Повечето от децата тук са такива.
— Хората тук, изглежда, не се впечатляват особено от смъртта — забелязах.
— Прав си. Животът тук е евтин. Знаеш ли какво представлява сърфирането с влак?
— Не.
— Това е голям спорт за момчетата от улицата. Скачат във влака в движение и се изкатерват на покривите на вагоните. Най-опасната част е когато влакът преминава през тунел. Момчетата се състезават кой ще скочи последен. Всяка година загиват десетки деца. Евклид има славата на голям майстор като сърфист по влаковете.
— Но ще открие ли Изабел?
— Мисля, че ще се опита да я намери.
— Много е привързан към теб.
Раменете на Корделия се свиха.
— Да. И взе револвера и ще рискува живота си с хора, които ще го убият, без да се замислят, ако разберат какво прави. Да знаеш, че един ден ще използва този револвер.
Фернандо положи ръка върху нейната.
— Нямали сте друг избор, освен да му дадете револвера, скъпа. Тук светът не е нормален. Във фавелата човек е принуден да прави за семейството си неща, които не би направил на друго място. Знаеш го. Виждала си го.
— Да, виждала съм хора да прибягват към оръжия и насилие — произнесе с усилие тя. — Но никога не съм и допускала, че и аз съм способна на това.
След вечеря, докато си пиехме кайпиринята на балкона, Корделия ме наблюдаваше с усмивка. Усмивката й наподобяваше тази на сестра й, макар че беше по-силна, по-уверена. Но приликата й с Изабел си личеше. Това беше хубаво.
— Смешно е, че най-после се запознах с един от приятелите на Изабел — каза тя.
— Добре ли ги крие?
— Твърди, че няма такива. Или поне след Марчело.
— Това каза и на мен. — Реших да не споменавам Рикардо. — Какво представляваше Марчело?
— Красив. Искам да кажа, наистина беше красив. Но и той го знаеше. — Корделия набърчи носле. — Изабел си беше загубила ума по него. Сигурна съм, че докато бяха заедно, той я обичаше. Но когато тя замина за Щатите, вниманието му се раздвои. Знаех си, че така ще се получи. Изабел го понесе тежко. Според мен е добре, че не се ожениха.
И аз бях съгласен с нея.
— И въпреки това не знам дали ставам за този пост — казах.
— За неин приятел ли? — Очите й примигнаха весело. — Сигурна съм, че ставаш, стига само тя да има малко ум и разум в главата. А тя го има.
— Ще видим.
През този уикенд тримата разговаряхме много. Вече започвах да се чувствам част от фамилията Перейра. Думите на Корделия обаче едновременно и ме окуражиха, и ме обезпокоиха. Понякога чувствах, че едва ли познавам самата Изабел. Тя вече бе прекарала отвлечена повече време, отколкото я познавах на свобода. Ако успеехме да я измъкнем жива, щеше ли връзката ни да продължи? Ако разсъждавах логично, не можех да съм сигурен. От това обаче, което бях видял у нея, ми се искаше да вярвам, че би се получило нещо. Но тя трябваше да живее, за да го разбера.
Евклид не се обади и в неделя. Оставаха само три дни.
Рано сутринта в понеделник Корделия замина за приюта и ми се обади в апартамента веднага след пристигането си. Евклид вече бил там и я чакал. И бил намерил Изабел.
Двамата с Нелсън още веднъж изкачихме пътя до приюта. Срещнахме се с Евклид в същата стая както и предния път. Този път той беше по-приказлив, а очите му сияеха от авантюрата. Приятелят му не знаел къде държат Изабел, но познавал двама от похитителите й и показал на Евклид къде паркирали фургона си, който бил постоянно пълен с боклуци. В неделя Евклид се скрил отзад и пропътувал до възвишенията отвъд Рио. Накрая прекосили едно селище и поели по черен път, който водел до една изоставена ферма. Евклид запомнил името на селището. За щастие, не го открили; той ни обясни, че си бил подготвил легенда, в случай че го хванат, как уж искал да се измъкне от града. На мен ми се струваше, че е поел абсурден риск, но бях щастлив, че всичко е минало успешно.
Името на селището беше Сао Хосе.
Евклид се съгласи да ни покаже мястото. Качихме се в колата на Нелсън; той спря пътьом до едно магазинче, откъдето ми купи една бейзболна шапка, за да прикрие бледата ми английска кожа. Карахме близо час и половина в северна посока, покрай верига стръмни, покрити с пасища възвишения, преди да стигнем до Сао Хосе.