Нелсън издърпа Франсишко младши от багажника и го избута на средата на пътя, който водеше към фермата.
Всички зачакахме.
Двете едри черни птици привлякоха още няколко други. Някакъв трактор излезе от селото и тръгна към нас, но свърна към първата ферма вляво. Бяхме изложени на любопитството на местните жители и на похитителите, които можеха да извикат подкрепления.
Очите ми не се отделяха от вратата на сградата. Макар и думата ферма да беше вероятно малко пресилена за сградичката. Най-обикновена къщурка. Не можеше да има повече от две или три малки помещения на всеки от двата си етажа. Стените бяха частично покрити с бяла боя, на места олющена до голия бетон под нея. Чудех се какво ли е да си затворен на такова място цели два месеца. До къщата беше паркирана червена камионетка, вероятно същата, на която се бе возил Евклид.
Нервите ми скърцаха. Не беше само очевидният страх, че Изабел няма да успее, макар че и той ми стигаше. След всичкото това време, сега, с реалната възможност да я видя, бях нервен. Как ли щеше да изглежда след толкова дълго пленничество? Дали щеше да е добре физически? Щеше ли да има психологически шок? А аз? Как ли щеше да се почувства при вида ми? Щеше ли да се развълнува от присъствието ми? Егоистична мисъл, но аз проумях, че всъщност зад нея се крие другият страх: че след всичките ми усилия да я освободя може да разбера, че не означавам нищо за нея.
Защо я нямаше още? Погледнах часовника си. Десетте минути бяха минали. Вярно, няколко от тях бяха отишли, докато Франсишко се изкачи до къщата, но дори и така, той вече трябваше да я е отпратил надолу.
Погледнах застаналия до мен Нелсън.
— Какво мислиш?
Той погледна часовника си.
— Можем да му дадем още малко време. Може би нещо спорят. Не можем обаче да поемем риска да стоим още дълго тук. Не искам да се сблъскаме с останалата част от бандата на слизане.
Загледах се разтревожено към пътя за Сао Хосе. Движението беше неравномерно, от време на време в едната или другата посока профучаваше кола. Нямаше как да разберем дали не идва автомобил с хора на похитителите. Но ако се бяха запътили към нас от Рио, а логиката подкрепяше това предположение, имахме време.
Мина четвърт час. Никаква следа от нея. Защо не се бяхме сетили да кажем на Франсишко да си вземе мобифона, за да поддържаме връзка с него? Какви глупаци бяхме само!
Започнах да си блъскам главата какво ще правим, ако се наложи да си тръгнем без Изабел. Не всичко щеше да е загубено. Още държахме сина на Франсишко в ръцете си, а докато го държахме, Изабел трябваше да е в безопасност. Такова положение обаче трудно можеше да се протака, и то не само от емоционална гледна точка. Франсишко и хората му знаеха кои сме и нямаше да подбират методите си, за да ни принудят да върнем момчето. На всяка цена трябваше да избегнем такъв развой.
Отново погледнах Нелсън. Той повдигна рамене. Франсишко младши хапеше устната си. Беше напрегнат не по-малко от нас. Бедният нещастник.
В следващия миг очите му широко се отвориха. Погледнах нагоре. Вратата на къщата се бе отворила и на прага се появи слаба фигура с дълга коса, разпиляна по раменете. Изабел.
Тя се олюля, после закрачи надолу по хълма.
Погледнах Нелсън. Той грубо подбутна сина на Франсишко и момчето се запрепъва по склона към нея.
По моя преценка разстоянието между нас и къщата беше четиристотин метра. Макар и да се изкачваше, Франсишко младши крачеше по-бързо и скоро разстоянието между него и нас беше по-голямо от това между Изабел и похитителите й.
От вратата внезапно изхвърча втора фигура и затича надолу. Висок, слаб мъж, добре сложен. Последва го Франсишко, който закрещя нещо.
— Бягай, Изабел! — изревах.
Тя спря, огледа се, видя мъжа, който връхлиташе върху нея, и затича. Синът на Франсишко обаче беше по-бърз от нея и хукна с всички сили.
По дяволите! Не можех да застрелям момчето, но ако го оставех да избяга, щяхме да изгубим и последната възможност да освободим Изабел. Трябваше да го хвана, преди да е стигнал при другите.
Спринтирах.
Зад мен се разнесоха два изстрела — Нелсън стреляше към хлапето. Зърнах две гейзерчета пръст да се разхвърчават отляво на момчето. Нелсън не стреляше на месо — искаше само да го спре, но ефектът беше противоположен, защото хлапакът затича още по-бързо.
Не колкото мен обаче. Имах да покривам по-голямо разстояние, но вече го наближавах; револверът под колана ми се врязваше в слабините ми с всеки скок. Хлапакът нямаше много сила в хилавите си крака и склонът започна да го затруднява. Ръцете му бяха още вързани, а парцалът в устата не му позволяваше да си поеме дълбоко дъх. Мъжът бе настигнал Изабел и я бе повалил на земята. Докато се боричкаха само на няколко метра от мен, аз се хвърлих и сграбчих момчето за глезена. То политна и се стовари на земята. Седнах връз него с изваден револвер, притиснат в слепоочието му.