Момчето замръзна, уплашено до смърт. Хвърлих поглед към Изабел, без да отделям дулото от слепоочието му. Тя вече беше на крака. Мъжът бе обвил ръка около шията й, а с другата бе опрял револвер в слепоочието й. Тя дишаше тежко. Кафявите й очи не се отделяха от мен. Задържах погледа си върху тях, опитвайки се да й вдъхна увереност, да й кажа, че ще бъде свободна, и в следващия миг мъжът грубо я задърпа нагоре по хълма. Беше на около тридесет, жилест и силен.
— Спри! — изкрещях аз. — Още можем да направим размяната!
— Не! Вземам я с мен! — отвърна той и задърпа Изабел нагоре.
Гласът му беше дълбок и авторитетен. Щях да го разпозная навсякъде. Зико.
Издърпах Франсишко младши на крака.
— Пусни я! — изревах. — Няма да ти попречим да избягаш.
— Откъде да знам, че е вярно! Може би полицията вече ни чака. Не, Изабел идва с мен!
И продължи да я влачи нагоре. Последвах го с момчето. Зърнах на върха Франсишко и още един мъж, който повече приличаше на момче. Явно съучастник в отвличането.
Бяхме вече близо до къщата и до червената камионетка.
— Спри! — извиках отчаяно. — Или ще му пръсна черепа!
— Не! — изкрещя Франсишко.
Зико само се изсмя.
— Давай, пръсни му черепа! Пет пари не давам. Той не е мой син.
Гледаше ме присмехулно в очите. Разбираше, че няма да застрелям момчето. Разхлабих хватката си, ръката ми с револвера се отпусна безволно. Момчето се затича към баща си.
Зико дърпаше Изабел към камионетката. Тя се обърна към мен с безпомощни очи, умоляващи ме да сторя нещо.
Проклятие! Само на няколко крачки от мен! Възторгът, който бях изпитал при гледката как излиза от къщата, се бе превърнал в почти непоносимо отчаяние. Толкова близо бях до освобождаването й, а сега Зико щеше просто да я откара някъде, и то под носа ми. Не можех да се опитам да го убия. Той щеше да убие първо нея, а после вероятно и мен. Единственият ми опит с револвер бяха онези пет минути, които ми бе отделил Нелсън, показвайки ми как се стреля. Оръжието висеше в ръката ми тежко и безполезно.
Ако Зико се измъкнеше с нея, тогава какво? Можеше да я убие. Или можеше да я пусне, когато вече нямаше да има нужда от нея. Можеше да иска и откуп за нея. Тя все още имаше шанс да живее. Трябваше само да остана спокоен и да го оставя да я отведе. Щеше да остане жива, стига да не направех нещо необмислено.
Край къщата нещо се размърда. Малка кльощава фигура претича до един бидон за вода. Миг по-късно оттам се подаде рошава глава. Евклид! С револвера, който му бе дал Нелсън. Откъде го беше измъкнал, по дяволите? О, по дяволите! Последното нещо, което ми трябваше, беше безсмисленото геройство на едно дванайсетгодишно хлапе. Някой щеше да загине, най-вероятно Изабел.
Зико ме стрелна с поглед, докато се приближаваше до камионетката, и аз мигновено забих очи в неговите — не исках да разбере, че съм видял нещо. Бавно тръгнах нагоре.
— Назад! — изкрещя той.
Спрях.
Зад него Евклид пробяга от бидона до камионетката. Не можех да разбера какво се кани да прави. Вероятно да се скрие в каросерията и после да изненада Зико. В следващия миг обаче кракът му стъпи върху някаква прогнила гофрирана ламарина и тя издрънча. Зико мигновено се извъртя. Евклид застина на място като вкопан. Ръката му започна да повдига револвера към Зико, но се поколеба, вероятно от страх да не улучи Изабел. Зико рязко отдръпна револвера от слепоочието на Изабел и го насочи срещу момчето. Два изстрела прогърмяха почти едновременно и Евклид изпищя.
Нямах време за колебание. Инстинктът повдигна ръката ми и насочи дулото срещу Зико. Мушката кацна точно между ужасените очи на Изабел. Мръднах ръката си наляво и натиснах спусъка в същия момент, в който той се извърна към мен. Улучих го в дясното рамо и куршумът го отхвърли назад. Револверът му полетя на земята.
Той пусна Изабел и се наведе да го вземе. Затичах към него. Последва нов изстрел, главата на Зико се отметна рязко настрани и той рухна.