Евклид лежеше на земята с револвер, насочен към проснатата фигура на Зико, и широка усмивка. По тревата около гърдите му се разстилаше тъмно петно.
Приклекнах до Изабел.
— Добре ли си?
Тя вдигна поглед и по набразденото й от сълзи лице пробягна усмивка — усмивката, която бях виждал толкова много пъти пред мисления си взор през последните седмици.
Изтичах до Евклид. Той лежеше сред локва кръв, която нарастваше с всяка секунда. Поколебах се, несигурен какво да направя. Евклид се бореше да задържи очите си отворени. Устните му се раздвижиха. Приведох се да го чуя.
— Ама го улучих, нали? — прошепна момчето.
— Да, улучи го — казах.
Опитах се да спра потока кръв, струящ от раната на гърдите му. Беше безнадеждно. След минута животът му секна.
30.
Изабел се бе сгушила на задната седалка, мълчеше и гледаше пътя. Роналдо ни връщаше в Рио. Нелсън бе останал да се оправя с кашата, която бяхме забъркали.
А кашата наистина си я биваше. Двамата с Нелсън бяхме решили да пуснем Франсишко и синът му да си ходят. В края на краищата, нали му го бяхме обещали при операцията по размяната на Изабел. Той бе изпълнил своята част от уговорката. Зико беше човекът, хукнал подир Изабел в последната минута. А замесехме ли Франсишко в отвличането, това би означавало големи неприятности с властите. Решихме, че е по-добре да потулим нещата. Нелсън се бе ангажирал да върне тялото на Евклид за достойно погребение.
Изабел не изглеждаше чак толкова зле след всичко преживяно. Вярно, беше поотслабнала и кожата й беше бледа след толкова много седмици, прекарани под покрив. Изглеждаше и някак по-уязвима. Но, общо взето, не изглеждаше пострадала.
— Добре ли си? — попитах я.
Тя ме погледна, усмихна се и хвана ръката ми.
— Добре съм — отвърна тя. — Толкова ми е хубаво, че вече съм на свобода.
Имах толкова много да й казвам, толкова много да я питам, но исках да го направя, след като се съвземеше напълно, така че се въздържах.
— Къде е баща ми? — попита тя.
— В Лондон.
— В Лондон? — повдигна вежди тя.
— Да. Това е дълга история. Корделия те чака у вас.
— Как е тя? Искам да кажа, нали не…
— Не се тревожи. Добре е. — Усмихнах се. — Расте с всеки изминат ден.
Изабел се усмихна.
— Добре. — След пауза добави: — Той плати ли откуп?
— И това е дълга история.
— Разкажи ми.
— По-късно, когато си отдъхнеш.
— Не, сега ми разкажи. През тези два месеца само това ми беше на ума. Какво става у дома? Разказвай.
И аз й разказах всичко. За първоначалните искания за откуп, за дългото мълчание след пропадналия полицейски рейд и след това за подновените искания, когато предложих „Блумфийлд Уайс“ да погълне „Декер“. Разказах й за възможното съучастие на Рикардо и Едуардо с Франсишко в заговор за убийството на Мартин Белдекос и в организирането на отвличането ни, с цел да предотвратят разкриването на перачницата за пари на Франсишко. И накрая й разказах как откраднахме сина на Франсишко, за да го принудим да ни сътрудничи.
Тя слушаше с все по-нарастващо изумление.
— Значи зад всичко това е бил Рикардо?
— Боя се, че е така — кимнах.
Тя се вгледа през прозореца в предградията на Рио, които бавно се точеха покрай колата.
— Копеле! — изсъска тя. После се обърна към мен. — Изглежда, ще се окажеш прав в мнението си за него.
— Точно в момента не ме вълнува особено кой е прав и кой крив — казах. — Просто съм щастлив, че си жива.
Тя стисна ръката ми.
— Благодаря ти. Благодаря ти за всичко, което си направил за мен.
Шумни приветствия се разнесоха при пристигането ни в апартамента на Луиш. Корделия не искаше да пусне сестра си от прегръдките си, Мария само подскачаше, Фернандо кръжеше около тях. Възбудата изведе Изабел от вцепенението, в което беше изпаднала след освобождаването си, и тя видимо се оживи. Само след минута вече разговаряше с Луиш в Лондон. Сълзи течаха на воля. Португалските думи се сипеха със скорост десет в секунда. Гледах отстрани широко ухилен.
Единственият горчив хап беше Евклид. Корделия беше потресена при вестта за гибелта му. Аз също бях покъртен. Съмнявах се дали Евклид би оцелял още дълго. Корделия се бе оказала права — той беше смел. Беше постъпил глупаво, като се бе опитал да елиминира Зико. Но той беше само на дванадесет години, как бих могъл да го обвинявам в каквото и да било? Той се бе мъчил да спаси сестрата на Корделия и да ни впечатли. И бе загинал с оръжие в ръка, застрелвайки престъпник: според неговите критерии това очевидно бе най-достойната смърт. Но иначе си беше чиста трагедия. Трагедия, за която бяхме отговорни всички: бразилското правителство и средната класа, която допускаше такава бедност и насилие в средите си, и по-специално Нелсън, Корделия и аз, които го бяхме въоръжили и подтикнали към последната му авантюра. Никога нямаше да го забравя.