Изабел дълго се къпа, а после ни разказа за изпитанието си. Грижили се за нея добре. Първите две седмици я държали в една палатка в някакво мазе. После я прехвърлили във фермата, където я затворили в някакъв килер само с едно прозорче, което било плътно заковано. Осигурили й топлина, светлина, храна и напитки. Давали й да се мие веднъж на ден, дали й и радио, носели й книги и вестници. Похитителите й през цялото време носели маски и едва последния ден успяла да види лицето на Зико; скоро обаче се научила да ги разпознава по гласовете. Били петима и я пазели на смени.
Още от самото начало тя решила, че най-добрият й шанс за оцеляване е да им сътрудничи. Често се интересувала за напредъка в преговорите, но те не й казвали нищо. Единствените признаци, по които съдела, че поддържали връзка с баща й, били двете доказателства за живот под формата на въпроси, които била получила. Първият с името на куклата й я накарал да се усмихне. Това било типично за сантименталността на баща й и й напомнило за спокойствието и сигурността на детството й.
Но през цялото това време тя запазила спокойствие. Знаела, че отвличанията траят с месеци, но също така знаела, че баща й ще намери начин да плати откупа за нея. Стана ми ясно, че тя се бе притеснявала много по-малко за собствената си безопасност от нас.
Разказа всичко това на смесица от английски, за мен, и португалски, заради Мария. След като свърши с историята си и разговорът се накъса в хаотични въпроси и отговори, аз излязох от стаята. Макар и да бях прекарал цялото време с тях, в действителност не бях част от семейството им. Грабнах бутилка бира и излязох на балкона да гледам залеза, щастлив, че Изабел най-после е на свобода.
В един момент усетих ръка на рамото си и вдигнах поглед.
— Здравей — каза Изабел.
— Здравей.
Тя ме целуна; косата й се разсипа върху лицето ми. После се изправи и се загледа в морето.
— Не можеш да си представиш какво е да видиш отново морето — каза тя. — Тази гледка. Тези хора. — И след кратка пауза: — Теб.
Топлина от щастие се разля по тялото ми. Беше тъкмо онова, което така бях жадувал да чуя. Прегърнах я и пак я целунах.
Накрая тя се отдръпна и попита:
— Какво ще правиш сега?
— Не знам. Не съм го обмислял. — Което си беше самата истина. Плановете ми не се бяха разпростирали по-далеч от освобождаването на Изабел.
— Татко наистина ли възнамерява да погълне „Декер“? — попита тя.
— Скоро ще разберем. Наддаването е утре следобед. Ще се борят той и „Блумфийлд Уайс“.
— Значи Рикардо най-после загуби? Още не мога да повярвам, че той ми е причинил всичко това. Да организира отвличането ми! Знам, че връзката ни е приключена, но си мислех, че все пак означавам нещо за него.
— Знаеш какъв е — казах. — Когато става дума за оцеляването на „Декер Уорд“, той не би се поколебал пред нищо. Но поне си жива.
Здрачът падаше бързо. Крайбрежните светлини се включиха; снежнобялата пяна на вълните заискри под тях. Често се бях втренчвал в тази гледка, терзан от мисли за Изабел. А сега тя беше тук, до мен.
Мислите ми се прехвърлиха при Луиш в Лондон и утрешното наддаване. Молех се да бъде успешно. Страшно ми се искаше Рикардо да се убеди, че не е непобедим. Че не може да манипулира толкова много човешки съдби, особено моята и тази на Изабел, и да му се разминава безнаказано.
Изабел очевидно си мислеше същото.
— Нека отидем да помогнем на татко — каза тя.
— Какво искаш да кажеш?
— Да отидем в Лондон. Още тази нощ. Да му помогнем за офертата утре.
— Не е ли малко късно? А и не трябва ли да си поотдъхнеш малко?
— Отдъхвам си от седмици. Искам да се видя с татко. Това е много важен момент за него. Мисля, че има полет в десет вечерта. Имаме достатъчно време.
— Готово. Тръгваме — ухилих се аз.
Самолетът кацаше на „Хийтроу“ рано следобед на следващия ден и Луиш каза, че ще ни посрещне. Изабел купи билети за първа класа и аз не възразих. Макар да бе казала, че само си е почивала, тя беше изтощена. Възбудата от освобождаването й след месеците лишаване от движение се бе оказала малко над силите й. Спа през целия полет, докато през това време аз отново прекарах през ума си последните няколко седмици, като давах воля на мечтите си за бъдещия ни съвместен живот.