Започвах вече да разбирам какво става. Умението да се инвестира в тези пазари се базираше на оценката и сравняването на риска. Беше ли Бразилия по-рискова страна от Мексико? Ако е така, колко по-рискова? Ако Мексико даваше 10,25 процента доходоносност, трябваше ли Бразилия да дава 11,25 процента? Или 11,50 процента? Или още повече? Как щеше да се промени в бъдеще тази взаимовръзка?
Но нещата бяха още по-сложни от простото сравняване на страна със страна. Всеки, който вземаше заеми, имаше цял диапазон от продадени емисии на облигации: брейдиоблигации, подкрепяни от стари разсрочени банкови дългове; еврооблигации; облигации, емитирани от държавни правителства, от държавни банки, от частни банки. Всички те се търгуваха в определена взаимовръзка в зависимост от смесицата рационален анализ и оплакванията на различни инвеститори по целия свят, всички със своите собствени гледни точки и предразсъдъци.
Беше необходимо време, за да вникна във всичко това, но бях сигурен, че ще се справя, и бях възбуден от перспективата. А „Декер“ беше най-подходящото място за това — нали представляваше една добре смазана машина за събиране на информация. Рикардо беше прав: „Декер“ познаваше всички на пазара. Каквото и да се случеше, „Декер“ бяха първите, които или го знаеха, или се бяха досетили. Не беше чудно, че компанията правеше толкова много пари. Нямах търпение да се превърна в активен участник в този процес.
Вниманието ми беше привлечено от един едър мъж в светлосив двуреден костюм, застанал до бюрото на Рикардо. Обсъждаха някакви числа. Не бях го виждал преди.
— Кой е този? — попитах Джейми.
— Не можеш ли да се сетиш?
Огледах го по-внимателно. Беше приблизително на същата възраст като Рикардо, може би година или две по-млад. Но беше едър и як, с месесто лице.
— Да не е брат му?
— Да. Едуардо Рос.
— И той ли работи в „Декер“?
— Определено.
— С какво се занимава?
— Никой не знае с точност. Освен Рикардо. Специални поръчки, неща, които Рикардо не би доверил на никой друг. Той например отговоря за „Декер Тръст“ на Каймановите острови.
— Какво е точно „Декер Тръст“? — попитах.
— Дъщерната ни компания на Каймановите острови. Там прехвърляме стока, която не искаме властите да виждат тук.
— Това ми звучи доста незаконно.
— Изобщо не е — изсмя се Джейми. — Имаме много клиенти, които са доста срамежливи и плахи. Те не са престъпници или от тоя сорт. Рикардо е страшно внимателен и бяга като дявол от тамян от всеки, който му дъхне на организирана престъпност или корупция. Но те могат да са замесени в легитимна офшорна търговия, избягване плащане на данъци, дейности с чужда валута и така нататък. Те очакват от нас да пазим дейността им в пълна тайна, а „Декер Тръст“ ни позволява да го правим.
— Разбирам — изрекох със съмнение. — А тази операция собственост на „Декер Уорд“ ли е?
— Не — отвърна Джейми. — Или поне не на сто процента. „Шалме“, швейцарската банка, притежава голям къс, мисля, че „Декер Уорд“ също притежава някакъв дял, а останалото е собственост на тръстовете на служителите.
— Тръстове на служителите?
— Рикардо не ти ли каза за тях?
Поклатих глава. Джейми направи пауза и понижи глас.
— Така се правят истински пари тук. Рикардо позволява на някои от служителите да инвестират част от премиите си в тези тръстове. Те се управляват от територията на Каймановите острови, или поне там са регистрирани. В действителност управленческите решения се вземат от Рикардо. Техните обороти са страхотни. Имам предвид, че сто процента годишно не е необичайно за тях.
— Брей! И как го прави това?
— С това, което знае ли? Не е трудно. Използва всеки позволен от закона трик. Кредитно изкупуване, опции, гаранции, наречи го както искаш.
— Законно ли е?
— Разбира се, че е законно. Но е по-добре, когато се прави офшорно. Дискретно. Не бихме искали регулаторите да си пъхат носа в работите ни, дори и да няма никакви дупки.
— И колко големи са тези фондове?
— Това, приятелю мой, е най-голямата тайна от всичко. — Джейми понижи гласа си до шепот. — Но според мен са повече от половин милиард долара.
Трябваха ми няколко секунди, за да го асимилирам.