— Няма нищо — казах и се запътих към бюрото си.
— Едно на нула! — Дейв затръшна телефона на бюрото си и се изправи триумфално с ръце във въздуха и изпъчен корем.
Околните му хвърлиха по един бегъл поглед. Поредната малка победа на пазара. Още един спечелен долар.
Внезапно изстинах. Може би Дейв бе имал право. Може би Мартин е бил убит от поръчков убиец. Ако е знаел за прането на пари в „Декер“, някой може да е заповядал да му запушат устата.
Не. Сигурно си фантазирах. Върнах се на бюрото си, стиснал здраво факса. Просто трябваше да го дам на Едуардо и толкова. Той да се оправя.
Но Едуардо? Може би той вече знаеше всичко за това. Ако някой переше пари през „Декер Уорд“, не би ме изненадало, ако Едуардо е в течение на цялата работа.
Какво да правя, по дяволите?
Огледах се за Джейми, но той беше на онази среща.
После видях Рикардо — идваше към бюрото ми.
— Още ли искаш да задържиш онази аржентинска позиция? Протакат малко на пазара, нали?
Пуснах факса на бюрото си и се върнах на пазарите.
— Причините, поради които закупихме облигациите, все още са в сила — казах. — Така че: да.
— Добре, тогава всичко е наред. Ще видим как ще се развият нещата. С какво се занимаваш в момента?
Факсът до Мартин Белдекос беше върху бюрото ми, с лицето нагоре, частично закрит от левия ми лакът. Сега беше моментът да кажа всичко на Рикардо. Просто да му го дам — и край.
Но нещо сякаш задържа ръката ми. Мисля, че беше, защото не можех да предвидя последствията, макар и да бях сигурен, че ще са важни. Трябваше ми време да обмисля нещата.
И затиснал факса с лакът, просто казах:
— Чета.
— Аха. Не мислиш ли, че вече е време да се захванеш с истинска работа?
— Да. С най-голямо удоволствие.
— Добре. Изабел тази вечер пътува за Рио, за да оправи онази сделка с фавелите. Ще се нуждае от известна помощ. Можеш ли да й дадеш едно рамо?
— Разбира се. — Перспективата да работя рамо до рамо с Изабел внезапно разтупка сърцето ми. А и освен това беше и великолепен шанс: първата ми командировка, и то за такава крупна сделка. Такава, от която Рикардо беше лично заинтересован. Макар и да бях длъжен да призная пред себе си, че той се интересуваше лично от всяка сделка.
Погледнах към Изабел. Тя се бе привела на бюрото си и говореше по телефона, но бе видяла Рикардо при мен и ми хвърли бърз окуражаващ поглед.
— Добре. Бих искал да видя как ще работиш на пазарите, които познаваме добре, преди да те насоча към Русия — каза Рикардо. — Виж какво можеш да направиш.
— Рикардо! — прекъсна го нечий глас. — Василий Иванович от руското финансово министерство на дванайсета линия.
— А, руснаците идват — засмя се той и се върна на бюрото си да приеме обаждането.
Изабел затвори, обърна се към мен и каза:
— Дръпни един стол насам. Ще ти обясня какво ще правим.
— Само секунда — отвърнах. Взех факса и го погледнах още веднъж. После отворих долното чекмедже на бюрото си, още празно, и го пуснах вътре. Щях да се оправям с него по-късно, когато имах време да го обмисля.
Издърпах стола от бюрото си и седнах до нея. Парфюмът й направо ме замая. Иди се концентрирай!
— Казах ти, че започнеш ли да се занимаваш с тия неща, всичко ще тръгне по-леко, отколкото само да четеш за тях, нали така? — Тя се усмихна. — Е, може да се окаже, че греша. Тази сделка съвсем не е подходяща като начало.
— Ще направя всичко, което е по силите ми.
— Добре. Нека ти разкажа историята. Първо, знаеш ли какво е фавела?
— Това е нещо като отпадъци, нали?
— Точно така. В Бразилия през последните четиридесет години има голяма миграция от провинцията към градовете. Хората пристигат в градовете, без да имат къде да живеят. Така че намират някакво празно пространство и си построяват някакъв навес. Правят ги от дъски, тръби, гофрирана ламарина, неща от тоя род. С прииждането на повече хора постройките стават все по-обширни и тези райони се разрастват в големи общности, някои с хиляди обитатели. Това са фавелите.
— Звучи ми много зловещо.
— Така е — кимна Изабел. — Там няма никакви санитарни възли, помията тече по улиците. Няма водопровод. Няма събиране на отпадъците. Пламне ли пожар, противопожарната охрана не може да се добере до мястото, за да го угаси. Почти няма клиники и училища. Гъмжи от наркотици и гангстерски войни. Те са ужасни. На никой човек не бива да се позволява да живее при такива условия.