— Но защо властите не направят нещо за тях?
— Опитвали са се. Всеки път, когато прогонват живеещите там, те просто си построяват друга фавела на някое друго място. Понякога градът строи евтини жилища за някои хора, но много скоро те биват заменяни с още хиляди фавели. А знаеш добре колко малко пари може да отделя Бразилия напоследък за такива нужди.
— Добре, къде е решението тогава?
— Градската управа на Рио де Жанейро мисли, че са го намерили. Нарича се проект „Фавела Байро“. Байро означава квартал. Идеята е, вместо да се опитват да местят хората или да събарят фавелите, да се опитат да ги променят. Да ги превърнат в квартали. Да построят пътища, здравни центрове, училища, паркове, да прекарат водопровод и канализация, електричество. И най-важното — да дадат на обитателите им документи за имотите.
— Какво? Право на собственост ли?
— Не съвсем. Но един дългосрочен лизинг, което е горе-долу същото. Това трябва да промени коренно нещата. Щом хората проумеят, че няма да ги изритат от домовете им, те ще ги подобрят. И което е не по-малко важно, ще имат инициативата да не допускат повече новодошли да строят фавели върху земята им. Това е вече голямата разлика. Така фавелите ще се превърнат в истински квартали.
Вече бях чувал някъде този аргумент.
— Нещо от рода на онова, което предлагаше Маргарет Тачър тук: продажбата на общински къщи.
— Точно така — усмихна се Изабел.
Замислих се.
— Ще проработи ли наистина?
— Трябва да проработи — каза тя. — Поне си струва да се опита. Трябва да направим нещо.
— И как ще се финансира всичко това?
Изабел се приведе напред, изпълнена с желание да обяснява.
— Точно в този пункт се включваме и ние. Макар че Световният фонд за развитие е готов да помогне, организацията по финансирането на тези проекти може да се окаже костелив орех. Обикновено тези неща минават през градската управа. Там вече се смесват с фондове от други проекти и трябва да се спазят всички видове бюрократични ограничения, свързани с бюджета. Преди време имаше обвинения по някои контракти, че цените са били раздути в замяна на отстъпки. Този проект може частично да се самофинансира от данъци, събрани от фавелите, но градската управа няма право да облага с данъци доходите от каквито и да било източници на приходи. Така че цялата идея пропадна.
— Звучи ми кошмарно.
— То си е кошмар. Докато не ни хрумна идеята за тръст.
— Тръст ли?
— Да. Тръст, който да финансира проекта. Ще се нарича тръст „Фавела Байро“ на Рио де Жанейро. Ще се финансира със сто милиона долара от градската управа и двеста милиона долара от десетгодишна емисия облигации, гарантирана от Световния фонд за развитие.
— И ще е уреден от „Декер Уорд“.
— Точно така.
— И този тръст ще отговаря за финансирането на проекта?
— Точно така. Ще има доверени лица от градската управа, от фавелите и от Световния фонд за развитие.
— Умно измислено. — Замислих се за момент. — Как ще се връщат парите?
— Тръстът ще получава арендни вноски по дългосрочни аренди. Тъй като те представляват арендни вноски, а не данъци, могат да се приложат към емисията от облигации. Разбира се, ако това не е достатъчно, градската управа или Световният фонд за развитие ще допълни разликата.
— Разбирам. Но няма ли властите на Рио да недоволстват, че губят контрола върху фондовете?
— Точно там е проблемът — каза Изабел. — Но сегашният кмет на Рио наистина иска да направи нещо за тия места. Той и новият финансов министър са изключително строги по отношение на връчването на контракти на политически съюзници. Това ще им помогне да изчистят цялата каша.
— И всеки печели?
— Това е идеята, Бразилия се нуждае от чуждестранен капитал. Това е начин да се уверят, че той отива там, където има най-голяма нужда от него.
Бях силно впечатлен.
— Това твоя идея ли беше?
— Да. Или поне структурата на тръста. Много отдавна имах желание да направя нещо такова, но никой не искаше да ме чуе. После Рикардо ме подкрепи и май накрая работата ще стане. Успеем ли да я прокараме през бразилската бюрокрация, искам да кажа.
— Какво представлява тя?
— Ще видиш.
Напуснах салона около шест, доста рано по стандартите на „Декер“. Трябваше да се прибера и да си приготвя багажа, преди да потегля за летището „Хийтроу“. Бях възбуден пред перспективата от пътуването, но и нервен. Нещата се развиваха бързо. Само от три дни на работа, и вече заминавах в командировка! Бях уверен в способността си да схващам нещата бързо при нормални условия, но се страхувах, че в Рио дълбочината на мисълта може да ми изневери. Надявах се Изабел да прояви търпение.