— Да, мамо.
Тя се усмихна и се изчерви.
— Съжалявам, но този град може да бъде опасен за чужденци.
— Няма нищо, не се тревожи. Ще внимавам.
Тя понечи да тръгне, но се поколеба.
— В събота ще обядвам с баща ми. Искаш ли да дойдеш? Той обожава руските романи. Мисля, че с радост ще се запознае с теб.
Опитах се да прикрия изненадата си.
— Благодаря ти много.
Седнах и загледах как вечерта бавно се спуска над брега. После пъхнах в джоба си няколко банкноти и се присъединих към стъргалото на Авенида Атлантика.
Срещите с агенциите по рейтинга в петък минаха добре. Единствената лека тревога беше, че не ни се обадиха от Световния фонд за развитие. Така че през обедната почивка Изабел им позвъни и разбра, че Джак Лангтън няма да го има целия ден и ще се появи в понеделник.
В събота сутринта се обадих на Педро Хатори в салона, като разчитах, че има шанс да го открия. Оказа се, че съм бил прав. Моите аржентински диско бяха паднали с един пункт поради някакъв безпочвен слух за всеобща стачка през следващата седмица. Педро ме посъветва да не се тревожа, защото нямало за какво. Аз обаче се тревожех.
Прекарах предобеда в изследване на Рио. Той направо задръсти сетивата ми. Изключителен град, най-красивият, който бях виждал. Някаква абсурдна смесица от море, плаж, гора и планина, всичките четири толкова близо едно до друго, че направо изглежда невъзможно градът да се побере между тях. Където и да отиде човек, пред него винаги има плаж, а зад него — планина. Самите сгради не бяха нещо особено, всичко старо в Рио беше износено и овехтяло, но дори и най-съвременните модерни сгради бледнееха пред обграждащата ги красота на природата.
Върнах се в хотела в един, за да се срещна с Изабел. Скочихме в едно такси до Ипанема, където живееше баща й. Плажът Ипанема беше почти същият като Копакабана. Същият бял пясък и същите сочно зелени планини — но жилищните сгради изглеждаха по-нови и по-добре поддържани, а летовниците бяха по-различни, по-отпуснати. На всеки стотина метра имаше телефонни кабини, приличащи на гигантски мотоциклетни шлемове в жълто и оранжево. В повечето от тях момичета по шорти и бикини бъбреха и се смееха. Предната вечер, докато се разхождах по Копакабана, момичетата бяха изглеждали като курви; тези тук напомняха на ученички от средната класа, уговарящи дневните си развлечения на плажа. Ипанема: слънце, море, пясък и пари.
Но в другия край на плажа, зад един правоъгълен хотел, видях скупчени коптори, малки кутийки, впили се в ръба на планината. Като че ли всеки миг щяха да се катурнат в морето. Бяха наблъскани една в друга, нямаше нито една права геометрична линия, нито една сграда не беше довършена. Значи това беше фавела.
— Удивително е да се видят тези две неща толкова плътно едно до друго — казах. — Богати и бедни. Та това е почти неприлично.
— Неприлично е — отговори Изабел.
Свърнахме в една странична улица и спряхме пред желязна врата с видеокамера и електронна брава. Над нас се издигаше жилищна сграда с пясъчножълт цвят. Вратата измърка и се отвори, и таксито продължи до входа с черни стъкла.
Влязохме в студено фоайе. Един униформен пазач поздрави Изабел. Едно момче, също в униформа, ни въведе в асансьор с дървена ламперия, който ни изкачи до петнадесетия етаж. Вратите се отвориха направо в един коридор.
— Изабел! — извика дълбок мъжки глас. Висок мъж на средна възраст с леко приведени рамене ни чакаше.
— Татко! — възкликна тя и го прегърна.
Бащата на Изабел се втренчи в мен през очилата си.
— Аз съм Луиш. Добре дошли. — Той разтърси ръката ми и се усмихна.
Беше много висок. Дори и с приведени рамене се извисяваше над мен, а аз съм почти метър и деветдесет. Косата му беше още черна, но вече бе започнала да оредява. Имаше добродушно лице, набръчкано от слънце и смях.
— Влизайте, влизайте.
Въведе ни в една просторна всекидневна. Мебелите бяха ниски, изработени или от тъмно дърво, или от камъш. Картини в ярки цветове покриваха стените. Слънцето струеше през големите прозорци, които извеждаха на един балкон. Отвъд всичко това се простираше искрящото синьо море.
Внезапно откъм коридора се чу дрънчене, последвано от тежко трополене.
— Изабел! — извика дрезгав глас и една едра чернокожа жена в тъмна униформа и престилка се втурна в стаята, сграбчи Изабел и бурно я зацелува. Последваха смехове и бързи коментари, след което жената забеляза и мен и прошепна нещо на Изабел. Тя поруменя цялата, завъртя се и игриво я тупна по рамото.