— Мария е бавачката ми — обясни Изабел. — Още си мисли, че може да ми нарежда какво да правя.
Протегнах ръка и казах:
— Тудо бем? — И с това изчерпих петдесетте процента от португалския си речник.
Усмивката на Мария стана още по-широка и тя ме възнагради с безкрайна тирада на португалски. Задоволих се да коментирам с „обригадо“, сиреч „благодаря“, което вече я докара до бурна истерия.
Луиш гледаше развеселен.
— Да ви донеса ли нещо за пиене? Опитахте ли вече кайпириня?
— Още не.
— Е, значи трябва да опитате. — Той заговори бързо на друга прислужница, която пърхаше около вратата, и тя мигновено изчезна.
Луиш ни изведе на балкона. Макар че масата и столовете бяха на сянка, безмилостният блясък на обедното слънце се отразяваше в околните бели сгради и се врязваше болезнено в очите ми. Виждахме залива Ипанема — удивително синьо, изпъстрено със сочни зелени острови. Яркоцветни растения цъфтяха на терасата, а една бугенвилия с разкошен пурпурен цвят обрамчваше цялата гледка. Нежният ромон на отдалеченото движение, морето и хората прииждаше до слуха, носен от вълните на бриза. Точно под нас имаше и два тенискорта и плувен басейн, потънали в зеленина — явно някакъв частен клуб.
Прислужницата дойде с напитките. Кайпиринята се оказа ром с лимонов сок. Сладостта на рома, киселината на лимоновия сок, студът на леда и ефектът от алкохола създаваха превъзходен коктейл от усещания.
Луиш, който ме следеше с поглед, се усмихна.
— Харесва ли ви?
— Много е пивко.
— Внимавай — предупреди ме Изабел. — С кайпиринята винаги трябва да се внимава.
Луиш се разсмя.
— Сигурно е много трудно човек да привикне към Лондон след всичко това — казах на Изабел.
— Прав си — усмихна се тя. — Бразилецът трябва да е въоръжен с голям кураж, за да изкара лондонската зима.
— Изабел ми каза, че работите с нея в „Декер Уорд“ — каза Луиш.
— Точно така. Имам почти цяла седмица опит в банковото дело. Но и вие самият сте банкер, нали?
— Да. Произхождам от род на земевладелци в щата Сао Пауло. От поколение на поколение те са демонстрирали завидна упоритост в смаляването на богатството. Предполагам, че имам правото да кажа, че успях да прекъсна този обичай. — Той хвърли поглед към Изабел. — И наистина, изглежда, банковото дело вече се предава по наследство.
Изабел поруменя.
— Татко, на мен ми доставя удоволствие, разбираш ли? Имам си хубава работа и си я върша добре.
— Сигурен съм в това — кимна баща й. В гласа му прозвуча едва доловима снизходителна нотка. Изабел я долови и сви устни. — Изабел ми каза, че сте преподавали руски език.
— Точно така. В Лондон.
— Бих искал да мога да чета на руски. Толкова руски романи съм прочел, всичко от най-великите им писатели, но си мисля колко чудесно би било да ги чета в оригинал.
— Така е — казах. — Руската проза е забележително нещо. Граничи направо с поезията. Звуците, резонансът, нюансите, които постигат автори като Толстой и Достоевски, са изключителни. Прекрасни.
— А кой е любимият ви автор?
— О, Пушкин, без съмнение, тъкмо поради тази причина. Той прави чудеса с езика, ненадминати до и след него. И умее да разказва хубави истории.
— Често си мисля, че Бразилия си прилича малко с Русия — каза Луиш.
— Наистина ли?
— Да. И двете страни са огромни. И двата народа сякаш живеят само за настоящето. И двата народа са привикнали с нищетата, корупцията, огромния потенциал, който винаги дреме само на косъм извън досега ни. Знаете ли, твърдят, че Бразилия е страната на бъдещето и че винаги ще си бъде такава. — Той се засмя. — Но ние не се предаваме. Пием си пиенето, веселим се, танцуваме, радваме се на себе си, макар че утре може би вече няма да ни има.
Замислих се над думите му. Колко точно описание на странната смесица от изключителен хумор и меланхолия, която ме бе привлякла към руската литература.
— Може би сте прав. Страхувам се, че не знам много за Бразилия. Но подозирам, че климатът е по-хубав от нашия.
Луиш пак се засмя.
— Вярно е. Това ни улеснява да се наслаждаваме на живота.
— Бразилия е очарователна страна. Бих искал да науча повече за нея.
— Чели ли сте разказа на Толстой „Господарят и слугата“?