— Да не е бременна?
Луис повдигна рамене, но не можа да скрие усмивката си.
— Трябва да я питаш!
Изабел се ухили.
— Това са чудесни новини! Сигурно е безкрайно щастлива! Ти също. Мога да си те представя като дядо, знаеш ли?
Луис направо сияеше. Това очевидно беше роля, за която мечтаеше.
— Е, тогава непременно трябва да се видим с нея следобед — каза ми Изабел.
— Не искам да ви преча. Може би е по-добре да отидеш сама.
— Не. Искам да се запознаеш с нея — каза Изабел.
Това ме изненада доста. Защо искаше толкова много да се запозная със сестра й?
— Искам да кажа, че няма да е зле да видиш как изглежда един приют.
— Чудесно тогава. Ще отидем.
6.
Докато се тътрех по прашния път под обедното слънце се потях като прасе. Пъхтях здравата, като с всяко вдишване поемах отвратителната воня на човешки отпадъци, ароматизирана от време на време от вкисната храна или алкохол. В Англия биха ме описали като висок, мургав и кльощав. Тук, докато пъплех нагоре по хълма от мръсотия и слуз, се усещах бял, дебел и богат.
Бяхме оставили колата на Луиш в подножието на хълма — повечето фавели се намираха по хълмовете, на земя, прекалено стръмна, за да се използва за строеж на истински домове. От двете страни на пътя бяха скупчени всевъзможни къщурки, изградени от какви ли не материали. Все пак преобладаваха ламарините и шперплатът. Малки отвори в стените служеха за прозорци, а от време на време отвътре се разнасяха тайнствени звуци. Прането висеше от прозорците, като добавяше всевъзможни багри към шарените стени. Навсякъде гъмжеше от деца, повечето момчета, само по шорти. Няколко деца си играеха с обръч; други ритаха топка — доста труден спорт при този стръмен склон. Двегодишно детенце се препъна пред нас и се разрева; косата му беше сламеноруса. Чернокожа жена се затътри след него и го вдигна.
Подминахме ред сергии, където продаваха зеленчуци и плодове. Зад една от тях мъж със силен тен предлагаше фланелка с къс ръкав, която прокламираше на английски: „Който умре с най-много играчки, печели“. Откъде се бе взело пък това, по дяволите?
Няколко по-големи деца ни проследиха със студени и горди погледи, докато минавахме покрай тях. Подаваха си найлонова торба и всяко вдишваше дълбоко и тържествено от нея.
— Сигурна ли си, че тук не е опасно? — попитах.
— Не — отвърна Изабел, която пъхтеше няколко крачки пред мен.
— Значи е опасно?
— Да.
— О!
Не беше валяло от два дни, но от време на време земята под краката ни изведнъж ставаше разкаляна — някаква открита канализация течеше покрай пътя. Опитах се да не мисля какво настъпвам.
Стигнахме до една малка площадка, върху която се крепеше бяла импровизирана църквичка и една по-голяма правоъгълна постройка, окичена с яркоцветни пана. Обърнах се и останах без дъх. Под мен се разстилаше една от най-забележителните гледки, които бях виждал. Белите сгради на града се провираха като змии между обраслите в зеленина хълмове чак до морето, което блестеше в далечината. Потърсих статуята на Христос, която се виждаше почти от всяко кътче на Рио, но тя беше забулена от облак, покрил планината зад нас.
— Човек би си помислил, че някой би дал мило и драго за такова място — казах.
— Вярвай ми, за да живее тук, човек трябва да плаща. И то с нещо повече от пари.
Наближихме входа на сградата, като стъпвахме внимателно по тесните алеи на малката, но добре поддържана градина. Ярките цветя — червени, сини, жълти и бели — бяха приятна промяна след червеникавокафявата мръсотия на пътя.
Вратата се отвори и една жена се втурна през нея и прегърна Изабел. Приличаха си, макар Корделия да беше по-тежка, по-възрастна и по-груба. Лицето й беше нарязано от бръчки — следи от състрадание и сила.
Стиснахме си ръцете.
— Корделия, това е мой колега, Ник Елиот — представи ме Изабел на английски. — Доведох го да му покажа с какво се занимаваш. Нямаш нищо против, нали?
— Ни най-малко — отвърна Корделия с топла усмивка. — С колкото повече хора се среща, толкова по-добре.
Изабел хвърли поглед към корема на сестра си и я попита нещо на португалски. Усмивката на Корделия стана още по-широка и Изабел възкликна щастливо и се хвърли на врата на сестра си. Побърбориха оживено няколко минути, после се обърнаха към мен. Лицата им бяха огрени от щастливи усмивки.