— Извинявай, Ник — каза Изабел.
— Няма нищо. И аз се радвам с вас — казах и също се усмихнах. Беше направо невъзможно човек да остане незаразен от възбудата им. — Моите поздравления — кимнах на Корделия.
— Благодаря — каза тя. — Значи Изабел ви е разказала с какво се занимаваме тук? — Английският й беше бавен и прецизен, а акцентът — още по-очебиен от този на сестра й.
— Не съвсем. Доколкото разбрах, управлявате приют за безпризорни деца, нали?
— Точно така. Това е място, където те могат да идват, за да се хранят нормално, да разговарят с някого, да чувстват, че тук е място за тях.
— Цяла нощ ли прекарват тук?
— Имаме място само за неколцина. Тези деца се боят за живота си.
— От кого се страхуват?
— Най-вече от полицията. Или от ескадроните на смъртта. Групи, които обещават на собствениците на магазини, че няма да допускат децата на улицата. Пребиват ги или ги убиват. — Гласът на Корделия беше безизразен.
— Защо? Какво са направили?
— Какво ли не. Най-вече кражби. Макар и да не е задължително заради това. Едно деветгодишно хлапе, Патрисио, идваше тук. Миналия месец го убиха, удушиха го. Тялото му беше открито на плажа с бележка: „Убих те, защото не ходиш на училище и нямаш бъдеще“.
Целият се сгърчих. Огледах отблизо лицето на Корделия. Едва повярвах на това, което току-що бях чул — всъщност не исках да повярвам. Огледах я внимателно за признаци на преувеличение. Но лицето й беше лишено от изражение. Тя просто съобщаваше факт.
— Но как се измъкват престъпниците? Полицията нищо ли не прави?
— Полицията извършва повечето убийства. И с униформа, и без.
— Ами обикновените хора? Как се отнасят към това?
— Игнорират го. Все едно, че го няма. Или дори хвалят полицията за разчистването на улиците.
— Направо не мога да повярвам!
Тя повдигна рамене.
— Искате ли да видите някои от децата?
Въведе ни в сградата. Вътре беше тъмно, студено и чисто, съвсем различно от хаотичния прахоляк и жегата на фавелата. Тръгнахме по дълъг коридор, който гъмжеше от деца от всякакви раси и ръстове. Картини в ярки цветове покриваха стените. Влязохме в нещо като класна стая, където трийсетина деца играеха, разговаряха или просто седяха и гледаха.
— Тези деца нямат ли родители? — попитах.
— Повечето от тях не познават бащите си. Имат по десетина братя и сестри, които живеят накуп в колибите долу. Заварените им бащи ги пребиват и насилват. Майките на повечето са алкохолички. За тези деца животът на улицата е по-добър. През деня слизат в града да работят, да крадат или да просят, през нощта също остават там, ако има къде да спят, ако ли не — се връщат тук.
Влязохме в друга стая, където няколко момчета разговаряха с един учител. Не бях сигурен дали това беше урок, или просто разговор. Едно момче, на около дванадесет, ми подвикна:
— Господине! Дай един долар!
Хвърлих бърз поглед към Корделия, която поклати леко глава, и отвърнах:
— Съжалявам, нямам.
— Как се казваш?
Момчето се усмихваше широко, но очите му бяха груби. Задържаха се върху мен няколко секунди, после отново се застрелкаха из стаята, сякаш в очакване на появата на внезапна опасност. По външната страна на левия му крак се виждаха засъхнали рани. Брадичката му беше вирната агресивно.
— Ник — отвърнах. — А ти?
— Евклид. Имаш ли пистолет?
— Не.
— Аз имам — каза то и избухна в смях.
Останалите се присъединиха към него.
Излязохме от стаята.
— Вярно ли е това? — обърнах се към Корделия.
— Тук не се позволява внасянето на пистолети или ножове. Евклид се крие тук — твърди, че полицията ще го убие. Казва, че бил откраднал една кокошка, но не му вярваме. Сузана, нашата възпитателка, мисли, че може да е застрелял някого за пари.
— Дванайсетгодишен наемен убиец?
— Точно така.
— И какво ще правите?
— Ще го крием. Тези деца трябва да знаят, че ние ще им осигурим подслон, каквото и да са направили, в противен случай няма да ни се доверяват. Но така или иначе един ден полицията ще го спипа. Аз бих искала да си представям, че всички тези деца са ангелчета, но те не са. Това, което се опитваме да направим, е да разкъсаме веригата от бруталност. — Корделия въздъхна, като за пръв път прояви емоция. — Знаете ли какъв иска да стане Евклид, когато порасне?